Седемнадесети век е времето на т.нар. ятромеханика, която общо казано заема от природо-физичните науки механистичния модел и го прилага към изследването на живите организми и човешкото тяло. Ятромеханиката (от старогр. iatros – лечител) споделя принципите на механистичната физиология, според която мускулните движения, функционирането на вътрешностите, циркулацията на течностите през вените и артериит могат да бъдат преставени чрез математически модели. В този период математиката става универсалният език за изучаване на човешкото тяло и обяснение на функциите му чрез измерими модели. Влиянието на рационалистичните теории върху изучаването на човешкото тяло стартира в ранните десетилетия и се разгръща през цялото 17-то столетие. Принос за това имат теориите на Декарт и неговият епистемологичен прочит на природата, но не само. Между 16-ти и 17-ти век допринасят и различните пробиви в широкото поле на науката. Андреас Везалий и Марчело Малпиги извеждат анатомията и микроскопските изследвания на по-високо ниво. Откриването на Новия свят носи нови знания за неизвестни досега лечебни растения. Преоткрити са трудовете на Хипократ и емпиричните му тези за медицина до леглото на пациента. В този век на сериозен културен прелом, който за първи път доближава толкова плътно биологичната машина (тялото) до изкуствения механизъм, се открояват няколко ключови имена в науката.
Санторио Санторио (1561г. – 1636г.)
Венецианецът Санторио започва кариерата си като лекар и става професор по медицинска теория в Университета в Падуа. Той е един от първите, които лансират тезите на ятромеханичното теоретично течение в Европа, което обвързва медицината и физиологията с биологията и механиката, в чисто инженерен, автоматизиран аспект. Учените от калибъра на Санторио в следващия цял век ще търсят неуморно сходствата между биологичните тела на хора и животни с механизмите, създадени от желязо, камък и дърво. Освен забележитение теоретични разработки, Санторио е и изобретател, в типичния енциклопедичен дух на века. По онова време научната дейност все още се движи твърде свободно между дисциплините и нерядко компилира теоретичните достижения на ума с приложно инженерство, но и смесва философските и религиозни размишления, и духовни прозрения с математическите теории. Рационалният полъх на времето позволява на италианския лекар да приложи част от идейния принос на Галилей към терапевтичната практика и в резултат завещава на медицината своите утилитарни постижения като клиничния термометър (1612г.) и пулсовия часовник (1602г.). Трактатът му „De Statica Medicina“ („За медицинските измервания“) е първото систематично изследване на основния метаболизъм при живите организми и научна поанта на няколко десетилетия експериментални усилия, които на съвременен език биха могли да се дефинират като лабораторни изследвания.
Джовани Алфонсо Борели (1608г. – 1679г.)
Борели е известна фигура в математиката и астрономията. През 1680 година пише ключовия си двутомен труд ,,De motu animalium”, публикуван посмъртно в Рим, в който сравнява движението при животните и мускулната им дейност с принципите на механиката. Практически, това е ранна теория по биомеханика, в която професорът по математика от Пиза и Месина насочва вниманието към крайната рационалност в жизнените функции, схващайки телата на живите същества като биологични машини, които функционират по напълно предвидими и обясними закони. Борели анализира движенияна на крайниците (скачане, бягане, плуване, летенe), както и жизненоважните функции на органите при животните (сърдечна дейност, дишане, кръвообръщение), правейки обратна аналогия с неодушевената механика. Механистичното обяснение на животинския живот, което той илюстрира в „De motu animalium“, се основава на синтез на декартовите и галилеевите принципи. Професор Борели е типично дете на 17-ти век, а споменатият трактат е неговият opus magnum, написан и издаден във време на научен бум и мисловна секуларизация на емпиричното знание от религиозните представи за сътворението на света и човека. Борели е разбира се повлиян от общия тренд, който освен математиката, физиката, астрономията и механиката, въвлича и медицината и физиологията, насочвайки умовете все повече към лишената от религиозна или митична сакралност онтология, която търси първопричините за живота вече изцяло с доводите на разума.
Херман Бурхав (1668г. – 1738г.)
Бурхав е лекар, химик, ботаник, но и хуманитарист с религиозно и философско образование, запечатал завинаги името си в историята на европейската медицина. Съвременник на Спиноза, Карл Линей и Волтер, той е част от същата вълна учени, съзнаващи все по-ясно материалността на света и природата, но и все още силно набожни и отдадени на вярата. За тях природата е преди всичко божие творение. Цялата плеяда от мислители, теоретици и емпирици оставят основите на научните постижения, основани на сетивния опит, наблюденията и прецизните лабораторни експерименти, които ще се развиват в следващите векове, движейки света технологично напред. Бурхав е силно повлиян от Борели и неговите механистични уклони. В теоретичните си трудове той доразвива концепцията за човешкото тяло, сравнявайки части от него с прости механизми като лостове, ролки и макари. Нещо повече – той описва телата като конструкции, наподобяващи система от тръби, каквито се ползват и за изграждането на машини, като дава конкретен пример с венозната система. Известният нидерландски лекар довежда тези идеи още по-близо до инженерните аналогии, подчертавайки ключовото значение на баланса на течностите и тяхното налягане в живата система. Течностите в тялото трябва да се движат без препятствия, за да се поддържа оптималното здраве.
За Бурхав тялото е биологична машина, програмирана да се стреми към живот и способна на интелигентно саморегулиране. Възгледите на Бурхав за медицината я възприемат в ракурса на строгата апаратност, а болестта – като проява на физиологичен проблем. И както ще видим, все по-малко място остава за мистичните, религиозни и трасцендентни обяснения на телесните неразположения, които вече трудно могат да бъдат оправдани с гнева божи. Бурхав, също като Санторио, открива важността на точните резултати от направените наблюдения и проверката на констатациите чрез поредица от емпирични тестове. Това ново експериментално мислене допълва постиженията на ренесансовата анатомия и отваря вратите за нови разсъждения, водещи не просто до медицинско просветление, а до изобретяването на полезни терапевтични практики и инструментариум, които се ползват и в наши дни. На Бурхав дължим практиката студентите по медицина да се обучават в клинични условия, с реални пациенти, както и основаването на академичната болница.
Георг Ернст Щал (1660г. – 1734г.)
Щал е немски педагог, химик и практикуващ лекар. По негово време медицинският факултет в Йена е водеща школа в т.нар. ятрохимия, която обединява химичните дисциплини с медицината, въпреки, че все още е рано да се говори за химична наука; по-скоро става дума за по-модерен вариант на алхимичните експерименти. От 1694 г. Щал е професор по теоретична медицина в Университета в Хале и посвещава активните си години на научни наблюдения върху органичните и неорганичните тела, и процесите на разпад при едни и при другите. Щал говори за т.нар. принцип на живота, който нарича природа или още anima (душа). Той визира именно нея като основен фактор, стоящ зад забележителната способност на организма да се самовъзстановява, както и обратното – не пропуска да отбележи разрушителната ѝ сила в случаите, когато човек, под влияние на силни емоции, се разболява.
Затова Щал заема скептичния мисловен спектър срещу медицинските механици, които абсолютизират идеята за органичния автоматизъм на телата, напълно елиминирайки ролята на волята, подсъзнанието и душевността, и свеждат всяко физиологично или патологично явление до инженерен механичен принцип, който може да бъде наблюдаван и измерен. Според него, изкуствено създаденият механизъм никога няма да може да възпроизведе прецизността и спонтанността, с които живият организъм отговаря на нуждите си или реагира на заплахите. Това, което стои между съвършенството на биологичната машина и нейното механично подобие е душата. Точно тя, в разбирането на Щал, невидимо управлява процесите на растежа и разпада на физиологично ниво.
Ролята на ятромеханиците
И така… Краят на 16-ти и началото на 17-ти век е време на Научна революция, когато мисловността, центрирана около божествената теодицея започва постепенно да отстъпва пред други нагласи. Картезианството, избуяло в Европа през седемнадесетото столетие, изиграва ключова роля за разпростирането на рационализма и възхода на природните науки. А Рене Декарт (1586г. – 1650г.) и трудовете му, особено „Размишления върху първата философия“ и „Началата на философията“, решително подменя интелектуалната рамка за следващите няколко века. Вместо доминиращите академизма по онова време Аристотелови принципи на натурфилософията, базирани на абстрактни вярвания и псевдонаучни убеждения, вече говорим за нов, чисто рационален, научен подход в изучаването на природата. Настъпва времето на предмодерния натурализъм и на Просвещението, което поставя научните доводи и рационалния разум в центъра на разбирането за Вселената и мястото на човека в нея. 17-ти век е време, в което все още отделните дисциплини не са толкова ясно отграничени, а будните умове размишляват върху естествознанието, философията, религиозната доктрина и точните дисциплини в широките рамки на обща Наука за природата, холистично интегрирана като наука за човека, природата и Бог.
„Новата наука представлявала и методологична преориентация, реформа на концептуалните инструменти на научното обяснение. При формулирането и проверката на обясненията и прогнозите, основната и фундаментална отговорност на учения вече не била свързана с авторитета на някой древен философ или религиозна догма, а с критично контролираното събиране на данни и експериментално потвърждение на хипотезите – накратко казано, с рационалното и емпирично преследване на истината.“
Така проф. Стивън Надлър обяснява влиянието на картезианството в предмодерната Европа в книгата си, посветена на този период. 1 Това е още и времето на Лайбинц и Нютон, които поставят емпиричното наблюдение, логиката на математическите пресмятания и ясно формулираните, доказуеми, и измерими механистични обяснения на явленията като основа на научното знание и метод за достигане до прозрения за естеството на природата. В този идеен контекст работят и ятромеханиците Борели, Санторио и Бурхав, както и техният своеобразен антагонист Щал. Те разгръщат полето на рационалистичните схващания в сферата на физиологията, органичната химия и медицината, допринасяйки за появата на напълно практични открития и методи, които се ползват в терапевтичната практика и днес. Логичен резултат, бих казала, от брака на инженерната, експериментаторска и откривателска мисъл със сходна по прецизност сфера като медицината.
Не е случайна механистичната връзка, която тези учени правят, познавайки достатъчно добре за времето си човешката анатомия, с инженерната логика на изкуствената машина. Религиозните нагласи, смекчени от процесите на Реформацията вече позволяват това, а възходът на картезианството, завладял академичните и интелектуални кръгове в просветена Европа подсигурява теоретичната канава, върху която съзряват и тези много любопитни и специфични ятромеханични концепции за машината като продължение и аналог на човешкото тяло и за самия човек като богоподобен творец на вторичното, механизирано същество.
1.Стивън Надлър, “Най-добрият от всички възможни светове”, Издателство Кибеа, 2010
Начално изображение: Корицата на “Motu Animalium” от Джовани Борели. Снимка: it.wikipedia.org