„Подозирам, че революционерите са хора, които могат да приемат бруталността на света и да отговорят с още по-голяма бруталност!“ , Мишел Уелбек, “Възможност за остров”
Четях за първи път „Подчинение“ на Мишел Уелбек на пейка до голяма бизнес сграда, а в съседство непознати хора пиеха кафе и пушеха. Обичайна ситуация, докато в един момент на пейката до мен не чух френска реч. Четях френска книга, авторът бе френски, действието се развива в днешна Франция, френски имена на персоните, и в този толкова френски момент, нямаше как да не обърна поглед. Двама смугли, млади, добре облечени мъже, с петдневни черни бради, пушеха и си говореха на френски, а след малко прекъснаха и продължиха на…арабски. Това се случи докато аз пребивавах в онези пасажи от книгата, в които правителството на националното обединение бе овладяло изборите в страната, държавният глава бе мохамеданин, а ислямската догма и ретроградни социални модели, поглъщаха Франция на бавни хапки. Би могло да се нарече 4D литературно преживяване това усещане, че сякаш два типични образа от повествованието са прекрачили извън него, за да превърнат фабулата на книгата в моя реалност, в която виждам и чувам персонажите, дори подушвам дима от цигарите им. Бе странно как Уелбек и един от неговите най-проблематични текстове, се сляха с едни мои 15 минути от деня, за да ми създадат изключително запомнящ се микро момент.
Спомням си за този момент, когато попаднах на „Публични врагове“, в съавторство на Мишел Уелбек и Бернар Анри-Леви. След „Платформата“, „Карта и територия“, „Подчинение“ и най-вече „Елементарни частици“, е невъзможно да подминеш този текст. Поради специфичния му жанр, който напоследък не се среща често с такъв замисъл, с такъв вълнуващ тон и стилистика, и с подобна проблематика, както и разбира се с толкова интригуващ авторски спаринг.
Книга от писма
„Публични врагове“ е разговор между двама известни, нашумели, но и обругани, сдобили се с голяма и проблематична известност френски съвременни интелектуалци. В техния диалог чуваме размислите им за времето и обстановката, която обитават, философските им възгледи, начина, по който участват или не участват в света и отношението им към днешното време. Това е личен разговор между двама ерудирани мъже, с характерната интимност на споделянето, с факти за семействата им, детството, произхода, за религиозните аспекти на битието, за природата на изкуството, за писането, за идеите на големите им предшественици в европейската култура и разбира се, за страха, за срама, за фалшифицираното време, за природата и агресията на враговете им, за истинските авторитети и известността. Един много важен разговор за времето, в което пребиваваме всички ние. Четем за неща, свързани с дълбоко персонални преживявания, копнежи, болки и огорчения, идващи от самата същина на авторите като човеци. Важен е разговорът, защото в него чуваме назовани нещата, които дишаме всеки ден, макар и не на френска територия.
Жанрът и неговите миграции
Мишел Уелбек и Бернар Анри-Леви решават да си обменят електронни писма в продължение на месеци, които след това да обединят и издадат в книга. Съюзени в общото си огорчение от нападките, на които са подложени в публичното пространство в страната си, заради идеите, книгите или изказванията си, те започват една епистоларна поредица от разменени мисли, в която разгръщат изключително ценни и интересни хващания за естеството на публичното пространство и природата на насилието над мислещия човек, който изразява позиции в днешния свят. „Публични врагове“ ни припомня особеното очарование на добрата европейска епистоларна проза, с прекрасните образци на епистолографията от Античността (Цицерон и Сенека), Св. Аврелий Августин до Монтен и Паскал. Един жанров хибрид, ползван от почти всички големи умове, поддържали прекрасната и забравена традиция на личната кореспонденция, която в голяма част от случаите се разпростира до есеистиката, но и не само (писмата на Томас Ман, Санд и Флобер, Хемингуей, кореспонденцията на Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева).
Този тип текстове винаги са пребивавали между поетиката на литературата, чистото есе, интимността на дневника и мемоарите. Днес те са по-скоро екзотичен жанр, доколкото все по-рядко се появяват образци, които имат висока естетическа стойност. Вероятно защото 21-век е трудно време за такъв тип писане. Ние повече от всякога обменяме електронни съобщения, но по-малко от всякога имаме желание и духовна енергия да споделяме мисли чрез писма. Разполагаме с електронни платформи за е-мейл комуникация, синхронизирани и свързани, за да получаваме кореспонденцията си на смартфоните и таблетите си навсякъде, където се намираме. Смарт часовници ни нотифицират за всяко съобщение в реално време. И колкото по-високоскоростни и услужливи са технологиите, толкова по-категорично сме освободени от нуждата да бъдем в дълбоки диалози помежду си.
За хора като Уелбек и Анри-Леви, познати със своите трудове, превеждани и издавани в цял свят (изключение е фактът че Бернар Анри-Леви все още не е преведен в България), „Публични врагове“ е форма на себеизразяване, която поставя личностите им силно на предна позиция като персони. Отделени от това, което вече е познато от творбите им, теориите им, публичните им изказвания и медийните интервюта. И точно тази характеристика на личната кореспонденция, уникалността и като вид израз я прави особено ценна, защото съдържа дефинитивно в себе си способност да изразява мисли, тези или впечатления, които под друга форма и пред друга аудитория биха били премълчани. Вероятно не биха прозвучали дори и в личен разговор очи в очи. Самият Леви дава интересна дефиниция на това, което се случва между тях. Двама мислещи и пишещи мъже, подгонени от понеслата факли и вили съвременна тълпа са намерили упование в
Литературата на самопризнанието
От разстояние един от друг, ближат раните си, играят епистоларна партия за двама, в която с всеки ход отварят по една врата в своите мисловни лаборатории и правят читателите си свидетели на механиката на това писане. Как отлагаш отговора, как обмисляш възможния отговор, подаваш отговор/реплика, която другият на своя ред подема в своя отговор, търсиш подкрепа и цитати от книгите си. Просто играеш играта в тази преднамерена епистолария. Тя е зачената като книга и до края си е режисирана и изпълнена с това първоначално намерение. Писмата между Уелбек и Леви на моменти прекрачват полетата на есеистиката и се връщат обратно в класическата форма на личната кореспонденция, когато двамата споделят интимни факти от живота си, за белязващите болезнено-патологични отношения в семейството (Уелбек), за нерадостна фамилна история (Леви). В тези моменти „Публични врагове“ прелива текстурата си във вълнуваща мъжка изповед.
Дълбоко уязвени от агресията на съвремието ни, което полага непоносимо тежък кръст върху раменете на всеки популярен и публичен субект, Уелбек и Анри-Леви отвръщат на удара по единствения възможен начин за двама пишещи и мислещи хора – с компилиран текст от разменените помежду им писма, който не е нито в жанровите територии на романа, нито в тези на философската теория. Говорейки по теми, важни за тях двамата, но важни и за нас, тази нетипична кореспонденция от частен характер, но много типична за епистоларната традиция и дух проза, прави на моменти красив завой от полето на персоналния разговор, за да се влее в поетиката на литературата.
“…единствено и само литературата може да ви даде това усещане за връзка с друг човешки дух, с целостта на този дух, с неговите слабости и висоти, с границите му, с дребнавостите му, с фикс идеите му, с вярванията му; с всичко онова, което го вълнува, интересува, възбужда или отвращава”, пише Уелбек в “Подчинение”.
Сам по себе си „Публични врагове“ е необичаен и смел поход на двама понесли ритници от обществото интелектуалци, които търсят взаимност и утеха от огорчението да живееш в ада на времето си или от мисълта за смъртта, която ги преследва. Написването на книгата е отговорът на тази малка, храбра армия от двама срещу агресивната посредственост на Другите. Техният единствен полезен ход, който представлява в същината си прислоняване във високата култура. Там, където масите по дефиниция нямат сили да те последват/преследват. И как това е възможно? Като заемеш един толкова първичен и житейски приложим жанр, каквото е писмото, заемеш епистоларията в цялата и хибридност, с вградената и откровеност, за да изправиш пред своите критици самия себе си stripped down to the bone*. Изповедта е върховният жанр, бе казал Русо и вече сме склонни да му вярваме.
И още за избора на дискурс
Ние като читатели, свидетели на този диалог, на тази битка, в която се изправят рамо до рамо мосю Мишел и мосю Бернар сме въвлечени на територията на интимното и споделеното от първо лице. За първи път пристъпваме в личния свят на хората, които до сега са били само автори.
„Сблъсъкът е не толкова интелектуален, колкото морален“,
заявява самият Уелбек. Ако си в ролята на интелектуалец, нарочен за публичен враг, то направи публиката свидетел на своята пиета. Въведи я на своя територия. Без посредници, без тълкуватели, без медии и критици, без фрустрациите на обществото. Писмата осигуряват този по-гладък и спокоен терен, на който гласът на всеки от тях двамата ще прозвучи възможно най-автентично sermo in absentia**. Така обруганите мислители могат да бъдат във връзка с непосредствено случващото се, но и да опитат да внесат порядък и обяснение на всичко това, което ги връхлита. Има много взаимност, много доверие и споделяне в тези писма, и едно усещане, че Леви и Уелбек са отишли далеч във великодушието си да допуснат индиректно нас, читателите, до вътрешните кръгове на своя Аз (или на своя Ад). И това е също един от много сладострастните примамки на епистоларията – да съблазнява воайора в нас.
По враговете им ще ги познаете
Уелбек е авторът, който взриви западните умове с три свои дръзки, смели и проникновено написани творби. Както сподели преводачката на последния му роман, Александра Велева в свое телевизионно интервю, след излизането на “Подчинение” Уелбек е дори под охрана. Смятан за затворен човек, мизантроп, с непредставителен външен вид. Без буржоазно потекло, но затова пък с проблематична фамилна история. Самият той за себе си твърди, че страната му е на етап, в който трудно понася неговия песимизъм, което е лош белег за общото и интелектуално състояние. Авторът на „Елементарни частици“, „Възможност за остров“, „Платформата“ и „Подчинение“, и още няколко не толкова ярки заглавия, изглежда в родната си страна се ползва с противоречив имидж и търпи множество атаки, заради експресивното присъствие на сексуалността в книгите му, утопичните конструкции, смущаващо крайни (“Подчинение“, “Елементарни частици”) и заради залповете му срещу битието на Запада.
В българското книжно пространство Уелбек е превеждан и популярен с далеч по-позитивна конотация в сравнение с проблематичността, с която е приеман в родната си страна. Темата за разпада във всичките и аспекти, за обречеността, отчаянието и невъзможността на съвременния човек за свързване с другия, с живота и съществуването по автентичен и смислен начин, прокарва пръст през всички текстове на това мрачно дете на Франция. Този нелицеприятно звучащ неоницшеанец, духовен събрат и фен на Бодлер, очевидно и на Юисмас, на който сякаш не му стига, че чеше до кръв и в ярост битийната екзема на съвременниците си, но стига в утопичните си сюжети до революционната идея за видово терминиране и инженерстването на по-съвършен човешки вид, който изцяло да подмени човека, какъвто го познаваме от последните няколко хиляди години (”Елементарни частици“, „Възможност за остров“).
„Борбата в този случай е проста и брутална. Аз поставям огледалото пред света и той не се намира в него за особено красив“, казва Уелбек в едно от последните си писма, по повод нападките срещу него и книгите му.
А Бернар?
Бернар Анри-Леви се движи в друга интелектуална и житейска траверса. Философ по призвание, представител на т.н. школа на новата философи, той заема активно социална и гражданска позиция по теми, свързани с хуманитаризма, политическите и човешките права в цял свят. Медийна личност, активна публична персона, потомък на заможна фамилия, елегантен на вид, ерудиран мъж, гост в TV студиата, автор на поредица теоретични трудове и съпруг на популярна красавица. Но и Бернар е в положението на Мишел – изпитва на гърба си нетърпимостта към възгледите и изказванията си. Среща се с бруталитета на публиката в множество аспекти, дори към него полита храна по време на публични изяви. На пръв поглед, Бернар е обратното на Мишел, но също е враг. Той е друг вид публичен враг.
Бидейки от еврейски произход, в писмата си към Уелбек не подминава темата за юдаизма и как би могъл, след като ще си говорим за обругаване. Поставя в контекста на еврейството по интересен начин способа, по който се отнася към нападките, които търпи срещу себе си и своята по-скоро биткаджийска реакция към тях. Усещането за война, както го нарича той. За разлика от Уелбек, който посреща атаките в публичното пространство от противоположния полюс на чувствата – със смирена погнуса. Но дали наистина става дума за пасивност не съм сигурна. Защото да отговориш на враговете си с диалог като „Публични врагове“ е всичко друго, но не и вглъбено страдание.
Какво не може писмото, но го може романът?
Дължим много на формата „писмо“, в който е съставена тази книга. Той позволява на двамата да преодолеят праговете на досегашното си жанрово детерминирано писане и в откровението на личната кореспонденция да споделят размисли. Обаче, докато например четем писмо на философа до писателя, в който той се опитва да обясни в дълбочина на принадлежността на душата към определени метафизични и религиозни постройки, и видим колко внезапно и безсилно то свърша, си даваме сметка за лимитите пред епистоларния похват, когато става дума да се обхванат наистина големите теми. „Намираме се в трудни зони“, казва Уелбек в отговор на Анри-Леви и разговорът им в следващите писма решително завива в други посоки. Това е чарът и донякъде изненадата в епистоларната проза – усещането за „убягване“ от темата. В разговора си Уелбек пробягва през различните аспекти на религиозното, препуска през тези, през заглавия и на моменти изглежда трудно, проследявайки мисълта му, да стъпиш на категоричност, да си дадеш сметка какво точно мисли той за казаното от Леви в предишното писмо.
Дали в света, в който живеем е възможен този невероятен жанр? Определено е възможен, стига да се открият двете страни на диалога. Не е задължително пишещите да са силно влюбени, споени духовно или бродещи сред едни и същи полета на мисълта. Ето че и споделеното огорчение, и страданието да живееш съвремието си, също може да породи добра епистоларна проза.
“Публични врагове”, Мишел Уелбек, Бернар-Анри Леви, издателство Факел експрес, 2017, превод Александра Велева
* stripped down to the bone – (англ.) оголен до кост
** sermo in absentia – (лат.) проповед при нечие отсъствие /Цицерон/