След края на хипарията, всеки е потенциален скиталец
Как беше възможен Тръмп и каква е симптоматиката зад Брекзит? Имаше много анализи на тези събития и вероятно те тепърва ще се доосмислят. Ескизните подходи към тях винаги биха били непълноценни, въртейки се в плах, твърде широк и неубедителен кръг около най-същественото. Кратките обяснения нерядко печелят овациите на публиката, но и са възнаградени с късата ѝ памет. Умерено авторитетни или пък фрапантни и теоретически секси, те са призвани да крачат по тесния ръб на бързото съждение, ergo на достоверността. Убеждението ми е, че социалните явления обичайно имат дълбоки пластове и е нужно смесено усилие на ерудицията, теоретичния опит, анализаторския рефлекс, усета към оригиналната идея, въображение и способност за съждение върху това какво всъщност става, отвъд ежедневната и бърза медийна версия на действителността. На това се натъквам в „Духът на времето: Как стигнахме от Love me Do до Доналд Тръмп?“ от Евгений Дайнов.
„Музиката е един от инструментариумите за разбиране на света…“,
твърди през цялото време тази книга, която в 500 страници се занимава с последните почти пет десетилетия и обяснява ставащото днес по най-логичния начин – през теорията на идеите.
Връщането назад е до 60-те години в Европа и САЩ, т.е. – до първото десетилетие, в което обществата могат да се отърсят от травмите на световната война и са в състояние да произведат смислен и носещ промяна идеен пакет (по Дайнов). Той идва с огромния заряд на хипи движението, с бунт към напълно администрирания свят и с просвещенския, но и романтичен стремеж към личностното изразяване, освобождаване, зачитането и равенството на индивидите, които като такива формират общност със споделена кауза за напредък. Тези мисловни нагласи се отглеждат в лоното на рока и контракултурата, която в онова време изсвирва и изговаря съществените поколенчески концепции за битието. И разбира се крайъгълната, мегаважна 1968-ма. Музиката е големият изразител на настроенията и предупреждение за това, което следва, твърди Дайнов, който познаваме като професор по политическа теория, музикант, китарист, фен и рокаджия.
Рефлексията върху 60-тарския дух на времето, както и този на следващите три десетилетия е чрез анализ на големите явления на музикалните сцени, чрез литературата, киното, но най-вече във философията, икономическата и социалната теории. 70-те ще засилят индивидуализма, 80-те ще го доведат до арогантната му крайност, а 90-те окончателно ще прекършат духа на хипи поколението, конструирало представата за независимата личност, за да го превърнат в неговото обратно.
После знаем какво следва. Сепарираните групови идентичности (сексуална, бежанска, расова), които налагат силово своята различност и настояват за ексклузивитет на обществени права, позволени само на нея и забранени за останалите. Тук се намираме в момента, твърди „Духът на времето“. Констатацията не е нова, но е обогатена и интересно аргументирана през културата и най-вече през рок общността. И това и е най-ценното на книгата. Въвлича те в около 2-дневен (зависи кой колко бързо чете) дълбочинен преход сред мисловния контекст на предмодерност до постмодерност. Обхватът е амбициозен, фактологията – главозамайваща. Тезата е единогласна с друг силно прозвучал напоследък хуманистичен призив – този на Дъглас Мъри, в “Лудостта на тълпите. Джендър, раса и идентичност”, която също атакува войнстващата идентичност, бореща се за надмощие над други такива. Идентичността изглежда придобива конотация с обратен знак. И така – след 2000 година, твърди Дайнов, музиката е просто саундтрак на ежедневието, без стойността на творба. Големи идеи липсват, затова се занимаваме с правата на отделните глутници, а принципът на равенство от Уудсток е заменен с властово неравенство между групови субекти.
„Това е мащабен мисловен земетръс“,
пише той, схващайки групирането и битката за локална власт като крайната форма на грубия, краен индивидуализъм от 80-те.
Всичко това ни „вади“ от идеите на 60-те и от идеите на Просвещението и ни запраща към войнстващата крайна левица и войнстващата крайна десница.
А от там до избора на Тръмп и до съвременните форми на хибридни диктатури в Европа, до изолационистките настроения на Брекзит и всички онези креативно назовани политически трендове като неолиберален фашизъм, дигитален комунизъм или някакъв неорадикален шик (по Т. Улф) крачките са логични. Няма, струва ми се, друг начин да наместиш правилно пъзела на случващото се, без да издърпаш лентата на събитията достатъчно назад и да ги обясниш през идейния фон от предходните десетилетия, и без рудиментарната нагласа към настоящото като продукт на по-стари процеси.
„Духът на времето“ препраща към много текстове и идейни концепции. Струва ми се в най-интензивен диалог е с тезата на Фукуяма за идентичността в 21-ви век (виж „Идентичност. Борбата за признание и политиката на гнева“) – ключова за отговора как от Love me do светът достигна до племенната ситуация на сепаратизъм и арогантност, до Тръмп, Орбан, Ердоган и компания. Цитират се текстове на музикални парчета и ключови факти от артистичната история Европа и САЩ. Има впечатляващ в добрия смисъл name dropping и почти цяла глава за ситуацията на прехода в Източна Европа и в България, макар в нея да четем вече известни неща. Частта за европейския Изток обаче дава завършеност на обхвата и внася яснота в настоящата социо-политическа ситуация и по нашите ширини.