Детството, светът на детето изглежда необичайна тема за австрийския писател Томас Бернхард (1931-1989). Той пише драматично, удебелено, предимно в тъмни краски, натрапвайки и изобличавайки нелицеприятното в човешката природа или в националната си същност. Остър е, гневен и мизантропичен. Пише за бетон, мраз, сеч и изличаване. Но ето че изпод перото му се появява разказът „Дете“, определен от „Тагесшпигел“ като прост, човешки разказ и най-хубавата книга, която Бернхард е написал. Каквото и да влага германският всекидневник в израза хубава книга, мога да предположа, че това по-скоро засяга щадящия ѝ стил. Но нищо в този разказ не е просто. Тук Бернхард наистина е по-директен, по-наративен, по-придържащ се към историята, по-сдържан и по-човечен. Следва ритмиката на разказа и като че временно е загърбил характерната си ярост и натрапчивото повтаряне, натъртването на думите, типично за останалата му проза. Събитията следват едно след друго и очертават спомените от детските му години в плавно четима история. В „Дете“ има ярки автобиографични моменти от детство, вгорчено от болезнено липсващата майчина любов и болката на нежелания син, роден травматично и отгледан в отсъствието на низвергнатия баща.
Детето се казва Томас Бернхард, другите персонажи нямат имена – те са баба, дядо, мама, баща ми, моите хора, роднините. Дядото на малкия Бернхард е основната фигура. Писателят Йоханес Фроймбихлер и в детството на писателя, и в този разказ е в ролята си на творец и пътеводна светлина за будния ум на бъдещия голям белетрист и драматург в немскоезичната литература. Дядото по майчина линия изиграва ролята на липсващия баща и на единствения човек, разперил крило над момчето Бернхард. Неговата сянка се долавя в таланта на вече порасналия мъж, но в годините на съзряване дядото единствен успява да види в неукрепналия си внук зрънцето изключителност, да призове на бял свят и пръв да нахрани самородния му дух. Разкрива му тайните на природата, великолепието на музиката, лицемерието на т.нар. порядъчен свят, разговаря с него, закриля го, представя него пред живота и живота пред него, но най-вече му дава обичта, която детето Томас ще опази в сърцето си. Образът на дядото е на образования, широкоскроен човек, развил непримиримост, критичност и отдалеченост от тесногръдието на средата си, наставникът на невръстната душа, който я въвежда в селенията на духа, за да остане там завинаги. Той е Спасителят.
„Само от любов към дядо ми аз не се самоубих в детството си, инак това би било лесно. Светът за много години беше за мен нечовешко за мене бреме, което постоянно ме заплашваше да ме смаже.“
Цялата драматичност на „Дете“ е в антиподния образ – този на майката. Тя е тиранинът, човекът, който потъпква, унизява и който ще отпечата дълбок и горчив белег върху детската душа. Тя е Обезобразителят. Майката е изконно архетипна, могъща и насъщна фигура в света на детето. Тя е цялото му същество. Тя е То. Нелюбяща майка е равносилно на ранна детска смърт или живот с осакатена душа като върховно житейско наказание. Точно поради това тя е способна да посее завинаги в своето дете, но и в самия живот гнева и дълбоката самота, които водят след себе си бездънна тъга и неизлечима вътрешна болка. Творческият дух може да ги облекчи, но не и окончателно да ги излекува. Дори и смъртта не ги лекува, защото раняването на дете е като отваряне на кървящ прорез в тъканта на съществуването. Душата, безсмъртната, е отпечатана във всяка човешка творба. Затова „Дете“ оставя чрез литературата вечната благословия на малкия Томас към своя спасител и вечния упрек към своя унищожител.
„Трябваше да нося ново, почти убийствено име „Пикльо на сън!“ Когато се прибирах от училище вкъщи, още по средата на Щаумбургерщрасе виждах чаршафа си с голямото жълто петно да виси от прозореца. Майка ми окачаше мокрия ми чаршаф ту на прозореца към Щаумбургерщрасе, ту към Таунбенмаркт за сплашване, „за да видят всички какъв си!“
„Дете“ е лек за четене разказ, дори бих казала увлекателен, но далеч не толкова лесно пригоден за възприемане. В него е вложен един от важните ключове за разбиране на цялостния Бернхард като творец, вероятно и като човек. Четейки „Дете“ се изправяме пред целия мрак в него и надникваме право към бездната у Томас, в самата ѝ сърцевина. Разрушителната роля на майката, семейните дисхармонични отношения, скъсаните връзки, живота във взаимна непоносимост и травмите от ранните години бележат доста от творбите му. Формите на отвратителното, които виждаме в “Дете”, ще откриваме и в другите текстове на Бернхард – в „Мраз“, в „Бетон“, но най-вече в „Изличаване“. Ако „Дете“ е сравнително приятен наратив, доколкото това го позволяват суровите стандарти на Бернхард, то романът „Изличаване. Едно разпадане“ е по-разширената версия на голямата тема за потъпканата детска същност.
Там ролята на дядото е поверена на друга мъжка фигура – чичо Георг – човекът на духа, апологетът на свободната воля и всичко възвишено, омразния враг на духовната еснафска скованост на средните аристократични кръгове. Но образът на майката в този текст е неизменен, той е преповторен като баналното зло. Майката е отново първопричината за страданията на героя, източникът на унижението му, отчуждила го от себе си, от семейството и средата му, дори от страната му. Тя е причинител на целия разпад, който сюжетът на книгата и начинът, по който тя е написана се стреми да изличи и в крайна сметка успява. Отвращаващият, неприемвлив, антагонистичен майчин образ ще срещнем и в „Мраз“ – друг Бернхардов роман, писан по-рано през 60-те години.
Спадолини описа майка ни тъй сякаш става дума за една повърхностна жена, която има само положителни страни и не познава злото, която се пази от злото и не му дава да се доближи, мислех си, ала майка ми беше съвсем друга – тя беше самото зло, мислех си, без да се свеня да доразвия тази мисъл…”‘ , казва героят на Бернхард в „Изличаване“.
“…майка ни беше съвсем обикновена, в нея нямаше нищо особено, в нея нямаше нищо извънредно, ако не броим това, че беше особено безочлива и особено глупава според моите представи, особено суетна по един примитивен начин, както си мислех още и особено алчна…“‘
Томас Бернхард пише „Дете“ през 1982г, а „Изличаване“ е завършен четири години по-късно. Двата близки във времето текста дълбаят върху сходни мотиви с различен интензитет на изразните средства, разполагайки се в различен формат – този на разказа и на романа. Но тези силно автобиографични творби правят нещо нечувано. Те се изправят срещу всички хуманистични културни напластявания, срещу атавистични митологеми, дълбоки социални и дори теологични постулати, срещу самата ни природа и дълбоко вградената ни човешка необходимост от любов и близост, които търсим в началото на живота си първо от тази, която ни го е дала, а след това до самата си смърт и от другите човешки същества. Бернхард, вероятно повлиян от собствената си съдба, се осмелява да детронира майчинското начало, да осъзнае неговата сила и влияние не само като пораждащи живот, но и като стихия с обратен знак, причиняваща съдбовна разруха и тотално опустошение. Без да се свени да го разголи.
И се възправя срещу светостта му, срещу вярванията, че то е винаги и само нещо добро. В цялото си творчество Бернхард се семоразправя безпощадно с устойчивата митологема за майката и нейната неизменна положителна конотация, и се осмелява да насочи вниманието, че и обратното съществува. Допускане, което така дълбочинно ужасява всички. В „Изличаване“ саморазправата е не само с образа на майката, но и с по-глобалния му аналог – рода, произхода и родината (католическата и националсоциалистическа Австрия). Върховно изличаване, силно и решително. И се питаме, остава ли изобщо нещо живо у човек, след подобно изгаряне из корен. Или пък изличаването е логично последствие от вече състоялото се опустошение и само то е начинът човек да продължи?
Бернхард е противоречив автор – суров, мрачен, с неумолим вкус към гротеската, към ужасното в нас. Книгите му не са разведряващи четива, но са великолепна литература. Болезнена, но и много смела, предвид сумрачните зони, в които се движи и които не всеки творец посмява да пристъпи. Казват, че писането е форма на изповед, изцеление за душата, успокоение, понякога е голяма зелена светеща табела „Exit“ за нашите бесове. Автори като Томас Бернхард или Мишел Уелбек назовават демоните си със сходни имена. Бруталността в техните творби има, струва ми се, близък произход, който води началото си от детското отхвърляне, от помрачения майчин образ, който другите отказват да приемат, но писатели като тях, които са го срещали очи в очи знаят, че точно това лице на злото е сред най-големите тайни на света. Парадоксално е, че дори подобно прозрение също е в състояние да даде на света своето Обратно, пораждайки добра и въздействаща литература. Съумява да се прояви, самоназове, да се изличи и самоизлекува посредством силата на думите.
Начална снимка: Дядото Йоханес Фроймбихлер със своя внук Томас Бернхард. Източник: Zalzburg Wiki.