Едно превъзходно като замисъл и важно по значение издание на Нов български университет занимава ума и сетивата ми, задоволявайки любопитството ми към сгради, които са ме впечатлявали по улиците на София и другаде в страната. За малко от тях съм отивала по-далеч в информираността си от няколкото изречения върху паметната плоча на фасадата (там, където я има). Двутомникът „Къщите говорят“ преодолява тези пропуски чрез огромната си фактология, обработена и събрана от автора на текстовете – Мариана Екимова-Мелнишка и чрез снимките на доц. Александър Геров.
Тъй като разказват за сградите строени преди столетие, естествено, архитектурната стилистика, композиционните елементи, специфичното в постройката, влиянията и подробностите около градежа са подробно пояснени. Но не архитектурата е темата на това издание, а паметта. Фасадите всъщност подреждат портрета на епохата и типа човек/поданик/българин, чийто финес и старовремска елегантност днес се долавят само в личността на някой възрастен потомък на погубеното поколение на Царска България.
Краят на 19-ти век до 40-те години на 20-ти век, когато България прохожда в политическата си независимост, е преломен и кървав период, но и основополагащ за почти всичко. Страната ни гради от нулата средищата си на духа, държавните и административните си структури. Строи си парламент, университет, библиотека, православни храмове, народна банка, дори достойна резиденция за първия си монарх (Батемберг). В залата на Народното събрание се е случвало да се разхождат петли и кокошки да снасят яйца, разказва любопитна хроника от онова време, свидетелстваща за институции с неукрепнал авторитет. В общи линии столицата ни в последните десетилетия на 19-ти век е град от селски тип, с кални улици, турски гробища, схлупени къщи, казарми, заблатени участъци, ниви и лозя на мястото на днешните най-престижни квартали, в който град турският конак е минавал за по-представителна постройка.
Такава е ситуацията, в която за удивително кратък период ще се разгърне модернизирането на средата, но и на духа. България като че ли избухва и цялата съзидателна енергия на най-талантливите ѝ хора (заедно с тази на енергичните и можещи чужденци) се влива и концентрира тук, за да заработи на бързи обороти.
„От какъв устрем трябва да са били обзети не само столицата, но и другите големи градове на младата независима държава, за да се обличат толкова бързо в европейска премяна, обогатена с елементите на възрожденската архитектурна традиция!“, пише Мариана Мелнишка.
Разказва в “Къщите говорят” за сградното наследство със статут на паметник на културата. Това са домове, обществени и административни сгради, съградени от най-личните българи, живели между два века. Огромната част от тези хора са дошли на този свят като поданици в монархическа България и са си отишли като граждани на комунистическа страна. За петте века, в които сме част от територията на Османската империя, българската народност няма наследствена родова аристокрация. Ако отделна фамилия се е ползвала с „положение“, преди и след Освобождението, то тя го дължи на натрупано състояние или принос, не на древен произход или благородство на кръвта. От 50-те години на 19-ти век, до около 70-те години на миналия век, в България живеят и работят две изключителни поколения. Мисля за тези генерации българи като много ценни не само за своето историческо време, но за следващото столетие напред. Прогресивни поколения, които наследяват възрожденския подем и вземат в ръцете си строителството и защитата на България.
Мрачната ирония е, че точно те и наследниците им са най-безпощадно пожертваните, заличени и унижени в периода на Втората световна война. Най-зрелите, образованите, кадърните и напредничавите. Част от големите имена в междувоенната ни история се озовават в графата “бивши хора”. Онази обществена прослойка със сила на духа, способности и воля първа да изкласи напред в началните години на националната независимост по силата на вродените си качества. Следвъзрожденският елит на нацията и може би единственият, който е имала. Останали са постиженията му, съхранени във фонотеки, библиотеки, архиви, книги, музеи и хроники, както и граденото от него по улиците, по които вървим. Генът е изтръгнат, но архитектурната памет за него е зазидана в тъканта на съвременните градове. В „Къщите говорят“ има осезаема червена нишка, която свързва в едно всички архитектурни обекти с редки изключения. Въпреки че чета за постройки на различни адреси и в различни градове, сюжетът е натрапчиво идентичен.
Водещият разказ
Това е историята за младия българин във вече свободна България, родом от градец или село нейде в територията – Калофер, Сливен, Свищов, Велико Търново, с. Ресен, Копривщица, Пловдив, Дряново, Габрово, Тетевенско, Ябланица, Кукуш или другаде. От семейство от сой, от даскалска фамилия, син на обущар, грънчар, дюкянджия или потомък на четник – все едно. (По онова време на интензивни миграционни и бежански потоци, коренякът софиянец е силно аморфна фигура.) Та този човек, от наша гледна точка, с дълбок провинциален произход, се образова в чужбина – на семейни разноски или със стипендия от държавата. Завършва висше образование в някой от европейските университетски средища в Мюнхен, Дрезден, Женева, Париж, Щутгарт, Загреб, Прага, Истанбул, Санкт Петербург, в Антверпен, Хамбург или другаде.
Попива езиците, културата, атмосферата, вкуса, актуалния дух на епохата, повлиява се е от архитектурния усет за градско пространство, добива визия за достойнството на съществуването в изискана заобикаляща среда. Отделя в ума си представата за изящното, елегантното, красивото и европейското от неугледното, вехтото, нефункционалното, назадничавото и сиромашкото. Нещо повече – прави за себе си (а и за града си) цивилизационен избор, влагайки средства в градежа на сгради, които пренасят духа на Европа в селска България и подменят ориенталския кирпичен пейзаж със съвременен сецесионен европейски урбанистичен дух. Всичко това се случва за около 50 години в зората на младата държава. Да отбележим нищожния от гледна точка на историографията времеви отрязък.
Същият този образован, култивиран българин, дишал няколко години въздуха на Европа, не емигрира там, а неизменно се завръща в родината си, при своего брата сънародник, който „не обядва и не вечеря, а яде хляб“ (по Хр. Белчев, финансов министър в Стамболовото правителство), без да се притеснява, че тук пътят му ще пресичат волски каруци, а не карети. Със своите езици, таланти, знания, дипломи, преводи, публикации, прочетени и издадени книги, дисертации и докторати, героят в този разказ облича с чувство за дълг военната униформа и отива на фронта (често като доброволец), за да се бие за страната си.
Поразеният
След края на войните нашият герой, вече на средна възраст, със своите почести, медали, военни отличия, рани и проявена храброст, се връща от фронта и се включва пак в социалния живот на страната си. Той е дипломат, юрист, инженер, архитект, учител, университетски преподавател, лекар, зъболекар, предприемач, хидроинженер, художник, скулптор, писател, преводач, политик, артист, висш военен, издател, министър, народен представител, общински администратор, градски управник, композитор, музикант, банкер, финансист или индустриалец. Работи активно в първите десетилетия на 20-ти век и разгръща с неимоверна сила потенциала си. Той е онзи обществен темел, без който държава като социално формирование е просто невъзможна. Осигурява на децата си същия образователен стандарт като своя. Построява си еднофамилен дом, проектиран с усет за пространство и комфорт като мярка за нормалност на съществуването и като еталон за съвременна градска среда. Дарителства или строи обществените сгради, училищата, читалищата, хотелите, търговските складове, университетите, банките, дворците, които ще определят облика на градовете ни много години напред. Ще се превърнат в обекти на културата и единствената архитектурна ценност, бранена от законодателството.
Животът на този българин рязко се обръща след събитията от 1944г. Той и семейството му са низвергнати от новата народняшка власт. Съден е като враг на народа, обявен е за фашист, изправен е пред Народния съд, хвърлян е в затвора, лежи по лагери, екзекутиран е или интерниран, прокуден е от дома си или принуден да обитава малка част от него, съжителствайки с настанени галеници на политическия обрат. Забранено му е да упражнява професията си, възпиран на всяка стъпка, ограбен и унизен от властта на народа си. Имуществото му е иззето, пенсията спряна, животът на децата му е или отнет, или съсипан. Някои от наследниците му са се превърнали в невъзвращенци, други имат по-благоприятна съдба и са успели след години да възстановят останките от фамилната чест и имот. Домът му има не по-малко превратна съдба и през годините приютява кого ли не. Понякога се случва да продължи напред с нова фасада или пък зее занемарено със счупени прозорци.
Защо припомням тази известна на исторически грамотните хора злощастна житейска траектория? Ако се движите по централните софийски улици, всяка красива къща в стилистиката на рококо, класицизъм, неокласицизъм, сецесион, с елементи на ар деко или ранния модерн ще ви разкаже точно тази история. Историята на поразените, по романа на Теодора Димова, чийто сюжет се занимава със съдбата на една от тези фамилии. В Русе, Шумен, Пловдив, Варна, Бургас или другаде, разказът се преповтаря с голяма точност. За онова, което е застигнало високообразованите и родолюбиви българи, градили и допринасяли, които в рамките на живота си преживяват възход и тотално низвержение. Известни неща са това, много преди „Къщите говорят“ да е замислена като документален двутомник. Има архиви, документи, градски легенди и все още жива памет. Но тази книга събира и подрежда всичко по въздействащ начин, който дестилира в ума на читателя цялата картина за съдбата на автентичния български елит чрез построеното, което той оставя в наследство. Разказва какво все още се смята за изящество на вкуса и висока култура в архитектурата и припомня по-правдивия образ на интелектуалеца като аристократа на духа и човек, благороден в делата си. И ето защо след като чуем разказите на всички тези столетни постройки, вече крачим с преобърнати души по тротоарите пред тях.
Архитектите
Кой е построил всичко това и чий дух и талант слага отпечатъка на Италия, Германия, Австрия, Италия, Средиземноморието или Франция в нашите градове, и спечелва на София от началото на миналия век прозвището малката Виена? В „Къщите говорят“ лесно се забелязва характерният типаж. Голяма част от днешното ни архитектурно наследство е проектирано от български архитекти, до един възпитаници на европейските политехники, защото това образование не е могло да бъде получено в България (арх. Г. Фингов, арх. Петко Койчев, арх. Йордан Малинов, арх. Дабко Дабков във Варна, арх. Маричков и други). Тук работят и европейски майстори, част от които остават в България до края на живота си (арх. Рикардо Тоскани в Бургас или арх. Фридрих Грюнангер). Помитането след 1944г. не отминава и българските архитекти.
Дамите
В тези страници, разказващи историята на всичко най-добро в предмодерната ни архитектура, откривам и още един любопитен пласт. До прогресивния мъж, живял в края на 19-ти и първите десетилетия на 20-ти век, има и още един образ, който намирам за много ценен. Това е фигурата на високообразованата и изявена българка (наравно със своя съпруг или баща), европейска възпитаничка, която със своите способности проправя път в някаква обществена сфера. И нейният прелюбопитен силует наднича иззад красиво орнаментираните прозорци. Тя е първата жена професор по физика (Елисавета Карамихайлова) или първият художник постимпресионист у нас, първата дипломирана акушерка (Райна Княгиня), първата дипломирана математичка (Донка Качева), първата дипломирана жена архитект (арх. Мария-Луиза Досева), но и организаторката на първата публична изложба у нас (Елисавета Вазова) и т.н.
И разбира се тя възпитава и образова своите дъщери в същата възходящата линия на развитие. Преходът от традиционно към модерно общество започва още през Възраждането, да припомним, но дори и в патриархалното общество, българката никога не е била безгласна и безправна и това е подчертано в етноложките изследвания. От Възраждането до средата на 20-ти век, въпреки че животът бързо се променя, европеизира и модернизира, традиционните gender стереотипи се разчупват по-бавно. Струва ми се, че това е важен контекст, когато говорим за изявените жени в Следосвобожденска България, припомняйки си за още много талантливи градски красавици като Мара Белчева, Мара Чуклева или Вела Ушева. Защото степента, в която едно общество отстъпва от сковаващите полово-социални модели и допуска разгръщането на женската енергия, винаги е била белег за цивилизационен потенциал. Историите на високообразованите дами, които техните домове мимоходом ни разкриват, са потвърждение на това.
Прочитите
Двата тома на „Къщите говорят“ са безкрайно фактологични и информативни, защото е свършена е огромна събирателска работа с проучването на около 300 от важните архитектурни обекти в 18 града в страната. И несъмнено това усилие е в полза на историята и паметта. Прочитът на цялата двутомна документално-мемоарна поредица, която авторката нарича къщопис, оставя и известно чувство на покруса, заради погубените поколения и опожарения здрав и напредничав ген. Той все пак не е докрай загубен, както ще доловим, поради самия факт, че завещаното от него все още съжителства с нас. Labor recedet, bene factum non abscedet *. И все пак тази унищожителна сеч на кадърните, прогресивните, даровитите и продуктивните, е бедствие с дългогодишна давност за всяко общество. Мариана Мелнишка цитира думите на А. Буров:
„Който не уважава подготвените хора на държавата, закопава бъдещето ѝ.“
Обаче нека се вгледаме отново в нашия герой, който от затънтения балкански градец с каруците, навущата и потурите, потегля към академичните скамейки в цяла Европа и се връща с диплома от престижните университети там. Какво постига той за по-малко от един човешки живот? С устрем и с висока скорост поставя страната си върху релсите на модерността, наваксвайки с много културната изостаналост. Градежът по европейски образец в сферата на личния бит е не просто персонален избор, плод на шлифован вкус и визуална култура. Преповторен от мнозината, обществено легитимни поради своето знаене и можене, този акт е вече цивилизационна ориентация и геополитически избор за цялото общество. А красивото и стойностното са обречени на пребъда и винаги присъдата на историята е в тяхна полза. „Къщите говорят“ има и страхотно обнадеждаващ прочит, доколкото дава своя дан за опознаването на градивното и напредничавото в българския дух, а то носи и гордост, и вяра. С риск да е твърде патосно, тези чувства като че ли надделяват.
* Трудностите ще преминат, благото дело ще пребъде. (лат.)
Заглавна снимка: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia