Съвсем скоро излезе книгата на Веселин Методиев „Един много добър човек“ – историческа студия, посветена на личността на Константин Стоилов (1853г. – 1901г.) и ролята му в политическия живот на модерната българска държава в първите десетилетия след Освобождението. Бих я нарекла морализаторска книга, в най-положителния смисъл. Биографична също, заради ексклузивния фокус върху живота и делото на Стоилов, която, поради гледната си точка към събитията, носи и известен будителски заряд. Академичната стилистика и типичната дълбочина на историческото изследване с обичайните препратки, позовавания, научен контекст и методология са оставени встрани, и то носи само ползи за прочита. Вместо това има достъпен език, ясно очертана теза и много силен, прицелен акцент върху личността на К. Стоилов като човек и като един от първите български професионални политици. Историческият бекграунд разбира се е налице, но авторът не се отдалечава съществено от близкия план, в който разглежда личността на този „строител на съвременна България“ (по С. Радев).
Какво ни дава неговият портрет? Преди всичко си мисля, че Веселин Методиев е опитал да систематизира основните съставки, от които е замесен почтеният човек в обществения живот. Ние всички имаме принципна идея какъв е той, но широката дефиниция как се изгражда, как просъществува, как действа в житейския си път и как се самоотстоява личността с качества се откроява добре чрез фигурата на този българин, родом от Пловдив. Основател на партия, народен представител, министър, политически съветник на монарха и накрая министър-председател на България. Странно е да се чете за това в днешна България, в която има поне две поколения, които никога не са виждали личност начело на държавата, еталон за висока нравственост.
„Един много добър човек“ се опира на малко извори и основно се позовава на дневника на Константин Стоилов, речите му и спомените на съвременици. Разказът за семейството и средата на малкия Костаки е логичното начало, защото там се полагат темелите на човека Стоилов. Възпитанието, семейните ценности, християнското начало. Респект от хорската морална присъда и респект от Бога, както ще ги дефинира и авторът. После следва обучение в най-доброто място на Балканите – Робърт колеж и след това изключително престижното за времето си висше юридическо образование в Хайделберг, и досега с водещи европейски академични умове.
Там пък се изковава професионализмът на модерния политик, възпитан в демократични, просвещенски ценности и то във време, когато на пръсти у нас се броят тези, които имат представа от това. И така – комбинацията между здравия еснафски български корен и европейската закалка са комплектът качества, които правят от един човек строител на държава, който отстоява основни приципи като разделение на властите, авторитетност на институциите и върховенство на закона. При това забележете – във времена, в които нито понятието за гражданин (в демократичния смисъл), нито понятието за поданик (в монархически смисъл) са достатъчно стабилни и зрели у българите. Единственото безспорно в сърцата им е нещо, което може да се нариче възрожденска любов към отечеството.
Употребих думата будителска за „Един много добър човек“, поради две причини. Първо заради публичния контекст на появата ѝ. Всеки ден виждаме поредната обществена фигура с оперирана по рождение лична доблест и това ни запраща в деморализиращите плитчини на националните ни особености, от които сякаш измъкване няма. И второ – поради полезността на този тип историзъм, който е способен да се вгледа с разбиране и чувство в наследството на миналото, за да извлече и припомни важни уроци от историята, които са си там, но са забравени. Те едновременно обясняват социо-политическото ни настояще, но и дават надежда за бъдещето.
Книгата на Методиев припомня, че некадърността в обществено-административния сектор, безпринципността, предателството, порочните и развращаващи вносни азиатски практики, корупцията и политическото лицемерие, както и мезростта на медиите са били факт и преди 130 години. Тогава още не сме се научили да държим стабилен руля на държавата си, но вече сме овладяли политичеките шмекерлъци. Но днес проумяваме още, че един малък и изостанал народ, населяващ следосманска България има всички шансве на своя страна да роди и възпита политик от европейска величина, който, подготвен при нужните условия, би бил достоен държавник, с който в Европа се отнасят като с равен.
Необходимо е някак си да се помни този важен аспект на публичността, извлечен от времената на Царство България. На прага на своята държавност сме разполагали с уникални личности, които са вложили висока нравственост, лични качества, сила на характера и талант в името на страната си. Нужно е да се спомене това отново; стегнато, с ясен език, с наличен, но премерен патос, както го прави биографично-историографската студия на В. Методиев, посветена на един екс- премиер и на забравената политическа добродетел, възприемаща себе си като дълг за безкористно служене на обществото.
Онези времена не са леки. Държавността ни се изгражда трудно и от нулата. При липса на подготвени хора. Няма образована политическа класа, няма потомствена аристокрация, монархически и военен елит. Отвън проникват идеите за либерализма и консерватизма и неизбежно търпят своята побългарена модификация (самият Стоилов е основател на консервативната Народна партия). В онези времена в България има серия брутални убийства на висши политици (Хр. Белчев, Стамболов, после Стамболийски) и политически атентати (Църквата „Св.Неделя“ от 1925г.). Държава се ражда както и самият човек – с болка и кръв. Личности като К. Стоилов обаче са част от доброто ни историческо наследство, които във времена като днешните припомнят на забравилите кой е истинският образ на обществения лидер. В. Методиев не си позволява чести и пространни аналогии с днешното време, въпреки че те не липсват съвсем, но определено книгата му усилено диалогизира с 21-ви век чрез темата си и чрез самия си замисъл. Ще завърша с думите на автора, които са добро обяснение за смисъла през 2019-та да се чете за събитията от края на 19-ти век:
„…историческият пример, включително от близкото време, дава кураж. За това обаче се изисква памет и най-вече онова чувство, което бих нарекъл историзъм: знание за случилото се, когато добродетелните неща показват възможностите. Липсата на тази информация и за близкото, и за далечното минало дава пълна победа на унинието и малодушието. Ето още един отговор, който има актуално значение: ако нямаш представа за собствените си успехи като модерно общество и оставаш в плен на спекулациите със собственото ти минало, със сигурност се обричаш на неуспех в своето време.“
„Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел“, проф. д-р Веселин Методиев, Изд. Нов Български университет, 2019г.