КРЖИЖАНОВСКИ

„…Вашите разкази са, как да се изразя, преждевременни. Приберете ги – нека чакат…“ , Из “Книгоразпределител“ от Сигизмунд Кржижановски 1

Сигизмунд Кржижановски (1887г.—1950г.) е слабо познат у нас руски автор, от полски произход. Писателят с трудната за произнасяне фамилия бе преведен за пръв път през 2016г. на българск език със сборника разкази и новели „Итанесиас“. Две години по-късно бе публикуван следващият сборник – „Автобиография на един труп“ (2018г.), в превод на Даря Хараланова. 

Роден е в Киев (днешна Украйна, тогава Руска империя) в семейство на етнически поляци и се установява в млада възраст в Москва, където става част от интелектуалната прослойка, макар през целия си живот да обитава по-скоро периферията ѝ. Сигизмунд, като високообразован човек, отдава пиета към всичко стойностно в руската литература и култура, но винаги подчертава и цени полските си корени. По образование е юрист, с душа и талант на писател, и мислител.

Той е и литературен познавач и историк, театрален, и музикален теоретик – човек с блестяща, енциклопедична ерудиция в сферата на хуманитаристиката. И още – полиглот, владеещ няколко европейски езика. Разбира се, преводач от полски. В активните си творчески години Кржижановски пише доста. Пише стихове, есета, новели, разкази, документални повести, драматургични пиеси и адаптации, сценарии за филми, дори комедийни текстове. Автор е на поредица историко-теоретични статии за театър и литературата. Изследва по-специално Шекспир и Пушкин. През 1919г. публикува първите си разкази и до края на живота си натрупва внушително литературно наследство, което намира път към ценителите си едва 40 години след смъртта му. В Русия събраните му съчинения са издадени в цели шест тома. На български, както споменах, е преведена нищожна част от творбите му.

Киевчанинът Кржижановски преживява Октомврийската революция, времето непосредствено след нея, целия следващ мракобесен период на Сталиновото управление и Втората световна война (Сигизмунд умира през 1950-та година, Сталин – три години по-късно.) Това е време на терор в Русия, когато чистките са в апогея си. Мнозина, особено интелектуалците, инакомислещите и политическите опоненти преживяват гонения. Кржижановски е съвременник на плеядата следреволюционни писатели и поети, които живеят и творят в трудно време, формирайки модерната руската литература и култура. Част от тях заплащат с живота си за своите социални и художествени позиции – Маяковски, Бабел, Манделщам, Борис Пилняк, Майерхолд и Марина Цветаева. Други играят сложен танц с тоталитарната власт, допускайки много компромиси с творчеството и съвестта си (Айзенщайн, Шостакович, Пастернак и Михаил Булгаков). Малцина като Замятин предусещат твърде рано същинската природа на революционния устрем и последиците от хипертрофираната власт на държавата, и избират емиграцията. Къде е Кржижановски в тази драматична творческа среда?

Не можем да не се запитаме как изобщо този човек оцелява – с неговата толкова европейска, универсална, хуманистична културна закваска, с убежденията му, с цялата идейна канава, която прозира в творбите му и която няма нищо общо с идиотската комунистическа идеология по това време? Как изобщо не завършва живота си в съветски лагер, където хиляди руснаци просто са потъвали безследно? Как оцелява във времена, в които писатели са осъждани като терористи, шпиони и врагове на революцията, и екзекутирани на следващия ден? Според изследователите му, фактът, че той е бил много малко публикуван, непрекъснато спъван и отхвърлян от съветската цензура, по парадоксален начин го е опазил жив физически, но и не само. Опазена е и вътрешната му свобода на творец.

За него не е известно да е търсил и влизал в творческо-идейни полемики със съветската власт, опитвайки се да отвоюва правото си да пише по съвест (да си припомним прословутите телефонни разговори на Булгаков със Сталин) 2, нито да влиза в полезрението на сервилните идеологически главорези, които само с една критическа статия във в. „Правда“ са затваряли вратите за публикации пред не един творeц от онова време. И все пак, през всичките тези 40 години на забрава, парадоксалното е, че Държавният архив на СССР съхранява почти всички ръкописи на неоценения приживе автор, когото журналистът Жан-Пиер Тибода нарича липсващата връзка между Кафка и Борхес, нареждайки го до големите имена на европейския модернизъм. Напълно основателно при това.

Сигизмунд Кржижановски живее и работи през целия си живот в Русия, но успява да пътува до Франция и Италия. Познавачите на творчеството му се питат и защо Кржижановски не емигрира в по-спокойната и цивилизована Западна Европа, към която той принадлежи духовно, владеейки езиците, познавайки задълбочено културното и философско наследство. Защо остава във врящата и много опасна за хора като него революционна Москва, където води скромен живот в тясна квартира и се сблъсква с отчайващото за всеки писател отхвърляне на текстовете му? Струва ми се, че дори и тази миниатюрна част от звучащия на български Кржижановски дава ключ към разбирането на неговия избор, а и съдба. Болезнеността да си съветски автор в онова време е условие за формирането на изключителна писателска сетивност. Повече от всякога поднася силна храна на таланта, изостря въображението и усета за важните теми, за които си струва да се пише. Далеч те не са Революцията и диктатурата на пролетариата, разбира се. Но всичко това  важи за ерудита, изначално талантливия, носителя на усета за възвишеното, с дух, останал незасегнат от идеологическата подкваса на съвремието. В един от разказите си Кржижановски описва механиката на отхвърлянето и унизителната съдба да си зачеркван от стражите на политически коректното слово:

„…Цели две години не помолих чантите за нищо. Не прекъсвах работата си, защото, ами защото…ето, Фабр го описва: дивите оси, дори да им продупчиш питите, продължават да ги пълня; медът изтича през дупките, но те, глупачките, пълнят ли, пълнят.“ 3

Под чантите Кржижановски има предвид редакторите, вестникарите, неумолимите, които решават съдбите на текстовете за публикуване. И все пак, лишеният от комфорт автор в реалността е аристократично свободен в метафората. Кржижановски изгражда свой паралелен свят от образи. Прецизно изваяни детайли, увлекателно разказани истории, красиви и иновативни словесни фантазми. Една наистина прекрасна литература.

Кржижановски е открит за света от своя литературен ангел-хранител. Всяко време изглежда си има своите малобройни, но отдадени ценители на прекрасната творба, които се посвещават на своето откритие. Хора като Вадим Перелмутер са познавачи на изкуството с непогрешим нюх за таланта, който стои зад добрата литература. Откриват я и първи разбират какво стои пред тях, дори и да е покрито с прах от десетилетия или да е тотално несъзвучно с идеологията на деня. Близо 40 години след смъртта на Кржижановски, който приживе успява да публикува много малко от своите работи, през 1989 година Вадим Перелмутер се натъква в Съветския държавен архив на пренебрегвания гений.

И светът открива един неизвестен до сега автор, който впечатлява с красотата и богатството на прозата си. Перелмутер се захваща със съставителството и издаването на Кржижановски, и благодарение на неговата отдадена работа, но и верен вкус за литература, този много периферен руски автор, не само достига до нас, но и заема мястото си сред стойностната европейска проза от първата половина на 20-ти век. Вадим Перелмутер прави за творчеството на Сигизмунд Кржижановски това, което прави и Макс Брод за ръкописите на Кафка след смъртта му – провижда високата култура и посвещава живота си на спасяването ѝ от забрава. 4

Стилът

Кржижановски пише концентрирано, разказва увлекателно и се придържа плътно към фабулата, без да изпада в дълги описания, психологизми и вътрешни противоречия на героите. Повествованието му е на моменти кадрирано, съставено от няколко подистории, разказани по характерния за него начин. Прецизен с думите, иновативен в образите и метафорите, поетичен и дълбок. Негов е персонажът на ловеца на истории – разказвач, който превръща в цяла история всеки банален ежедневен миг (търкаляща се метална стружка, която изведнъж разказва съдбата на обикновения руснак, откъснат от земята си и превърнат в номенклатурчик). Кржижановски е и много умел в обрисуването на детайла

„…И пръстите му все едно изсвирили разказа, се спуснаха тичешком по ревера на палтото и се шмугнаха в джоба. Очите му също като че търсеха къде да се скрият…“ 5

Така е описан невидимият разказвач, който героят на Кржижановски слуша, седнал на една градска пейка и от който вижда само

„..острият профил с проскубана брадичка и уста, подскачаща от думите като от тик…“

Представихте ли си го? Този страхотен усет към кинематографичното ще го срещаме почти във всеки разказ. „Мост на Стикс“ (1931г.) – мрачен, но много красив текст, е особено картинен и въздействащ; със сюжета си и в детайлите си. От цветовете и играта на светлината върху ципите на жабата, дошла при инженер Тинц от тинята на Отвъдното, до дълбоките метафизични интенции за живота и смъртта, и противният вкус на хорските борби, толкова противоестествен, че нарушава дори зловещата хармония на вечната смърт в Подземния свят.

„С моите единомишленици смятаме, че мъртвецът, направен набързо, как да е, не е завършен мъртвец; смъртта трябва да работи търпеливо и прецизно, година след година, да прониква в човека, постепенно да разрушава мислите му и да обезсилва емоциите му; неговата избледняваща памет – под въздействието на болестите и старостта – трябва все повече да посивява подобно гравюра и само тогава ще се доближи до цвета на тинята в Стикс. Тези насилствено хвърлени в нея животи, недопропити със смърт, прекъснати в разцвета си, все пак имат в себе си жизнена инерция. Лета се отказва от тях и донася тревожната им, пълна с разноцветни спомени памет при нас, в Стикс.„

Кржижановски пише многопластово, вгражда по няколко тематични ядра в кратка форма като разказа. Фин е в езика си, иносказателен, ерудиран, фантазмен, абсурдистки. Това е литература, в която властва въображението. Роденият в ума на автора свят разказва света и човека по неподражаем начин. Точно това прави творбата красива, свободна и уникална в замисъла си; звучаща като нещо, което до сега не е било писано. Разбира се, подобна уникалност трудно може да бъде резервирана само за Кржижановски, защото би трябвало да пренебрегнем Даниил Хармс и Булгаков – също майстори на абсурдното, гротескното и фантастичното в руската модерна литература.

При Кржижановски има още нещо характерно. В малка част от разказите му проличава руският автор. Когато например заговаря с езика на героя си – възрастен гробар, необразован човек, изразяващ се с онази характерна руска простонародност, която веднага вади наяве славянина. Но и ще открием и обратното – универсалното звучене на този автор. Писането му не го различава от европейския творец и не го привързва толкова безкомпромисно към страната му. Не само поради факта, че руските имена в разказите му са голяма рядкост (героите му се казват Савел Влоб, Готфрид Льовеникс, журналиста Щам, професор Лекр, мистър Дедл, инженер Тинц), но и поради това, че част от текстовете му звучат изключително универсално. В тях няма ясно доловима националност („Итанесиас“, (1922г.); „В зеницата“, (1927г.) и много личи високата култура на Сигизмунд Кржижановски. Не като маниер за позоваване на текстове, а като цялостна хуманистична канава, вградена в плътта на текста чрез стилистиката и чрез вкуса към теми и сюжети на този дълбоко пропит с европейска култура поляк.

По времето, когато са писани разказите от двата преведени у нас сборника, болшевизмът вилнее в социума и в умовете с пълна сила. Крижановски е духовно индиферентен към това безумие и повече от очевидно е, че не го разпознава по никакъв начин като част от своя modus vivendi. В този момент го занимават големите теми, не агресивните обществени идеологии на днешния ден, но все ще ги открием вдълбани в текстовете му, а позициите му по въпроса са повече от ясни. Невъзможно е да изключиш мисълта си и да четеш разказите му просто като увлекателна история. Няма как да стане. Веднага попадаш под въздействието на финия разказвач, който пише интригуващо, води те леко през повествованието и те потапя надълбоко във вътрешния си свят. Това е рядък, специфичен дар. Затова и ми се струва, че Крижановски не е автор само за четящите, той е автор и за пишещите. За онези, които имат смирението на егото, за да видят майстора, от когото да учат.

Топосите

„..Лека полека започнах да се увличам в тази игра на душата с пространството…“,

пише Кржижановски в „Печат Москва“ – разказ, съчленен от писма и посветен на столичния град. Използва често думите „пепелище“, „пепел“, „пожар“, „горене“, говорейки за столицата, като нещо с бивша значимост, която вече не съществува. Пепелище ли е Москва след Революцията? За героя на Крижановски, Москва е нещо непонятно, което трябва да се обходи, да се опознае и разбере, или пък не.

„Да крачиш сега през Москва означава да се провираш през натежалия, със запушени от прах пори въздух, да стъпваш в тебеширените квадрати, в които със съсредоточена сериозност играят деца, да минаваш покрай теглилки, очакващи гражданите, които, както пише над теглилките „уважават своето здраве“, и покрай мръсни сергии с мухлясали сушени кайсии.“

В „Печат Москва“ се натъкваме още и на много показателно съсредоточие на два основни топоса в разказите на Крижановски, които той, в този текст споменава накуп: тясното, потискащо, погубващо жизнено пространство на стаичката-квартира („Квадратурин“ (1926г.), „Автобиография на един труп“ (1925г.) и пространството на града с неговите трамвайни спирки, градски пейки, корнизи, Айфелова кула-беглец и т.н.

„…как са започнали моите скитания из смислите на Москва? Много просто, Стаята ми е осем квадратни метра. Малка някак си. Известен ви е отдавнашният ми навик, докато обмислям нещо, докато прехвърлям в ума си това-онова, да крача от ъгъл до ъгъл. Тук ъглите са твърде близко един до друг…Не можеш да крачиш на воля. И затова, по неволя: щом мисълта закръстосва в главата ми, същото желание изпитвам и аз, заключвам трите крачки и се втурвам на улицата, по дългите и криволици…“

За това как Крижановски борави с пространството в текстовете си е писано не малко от познавачите на този автор. Разказът „Квадратурин“ е много ярка  пространствена алегория. Абсурдистка притча за човека, съществуващ в теснотата на бита, на духа, на всичко. Той е и доста руски разказ, защото е свързан с начина на живот по онова време, свързан е автобиографично и с живота на самия Крижановски и трябва да бъде четен точно в този контекст, за да бъде разбран като общочовешка, но и национална диагноза.

Ръкописите не горят

Това е литературно клише, но е вярно и съотносимо в случая с този толкова прекрасен и толкова неизвестен автор. Стойностното остава и винаги си пробива път през времето. Понякога Fortuna необяснимо и сурово прекършва нечий талант, лишавайки ни от всичко, което творецът би създал, ако разполагаше с житейско време (Поет като Александър Вутимски, починал на 24г. – талантлив и отчетливо космополитен за времето си.) Но в други случаи Тя, като че умишлено забулва в мъгла яркия дух. Полага го в криогенен сън и го запазва невредим от опустошаващото настояще, убиващо човеци и думи. Така пренася творбата невредима до нейното автентично време, в което може да бъде оценена. Струва ми се, че творческата съдба на Сигизмунд Кржижановски е пример точно за този парадокс. Damnatio memoriae – проклятието върху паметта, тегнещо върху осъдения на безпаметност в Древен Рим. Проклятието над автора в едно време понякога е просто отложена благословия. Нищо чудно Кржижановски да е подозирал това, когато е написал онези редове за преждевременните разкази, които трябва да чакат в чекмеджето.


  1. „Итанесиас“, Сигизмунд Кржижановски, Издателство „Аквариус“, 2016г., Превод Ася Григорова, Даря Хараланова;
  2. „Автобиография на един труп“, Сигизмунд Кржижановски, Издателство „Аквариус“, 2018г., Превод Даря Хараланова;
  3. След написването на романа „Бялата гвардия“ през 1929г. Михаил Булгаков е подложен на остракизъм и решава да се обърне към съветското правителство с молба да бъде експулсиран от Съветския съюз. Мотивира се с твоческите си терзания и с желанието си да се постави в писането си равно отдалечено и от червени и от бели. В отговор на тези негови молби и смели откровения, Сталин се свързва с него лично по телефона. Разговорът не дава на Булгаков никакви творчески предимства, по-скоро е свидетелство за наложения още по-безапелационен контрол на Вожда над отделни представители на пишещото братство. Виж: „Триумфът на твореца. Революцията и творците. Русия: 1917-1941“, Цветан Тодоров.
  4. Из разказа „Книгоразделителят“, включен в сборника „Итанесиас“, стр.5
  5. В родния ни контекст има сходен пример с усилията на литературния историк Петър Величков за опазването и популяризирането на творбите на Яна Язова.;
  6. Из разказа „Книгоразделителят“.
Share This