ПЛАЖЪТ ПРЕЗ 1921-ВА ГОДИНА. С ЦВЯТ И ЗВУК

Или корабът на Тезей и невронната мрежа

Гледаме страхотни ретро кадри от 1921г.  И чуваме смеха на двете момичета по бански, които отмиват пясъка от краката си преди да се качат в т.нар. bathing machine – подвижни къщички, служили в онези години на цели фамилии като плажни съблекални. Прибутвали са ги във водата, за да могат да скочат директно вътре след като се приготвят за къпане. Това приятно видео е плод на изкуствен интелект. То радва окото и буди възторзи, примесени с известни резерви.

Как е направено?

Оцветеното архивно видео е продукт на Artificial Intelligence технология. За да се постигне визуален продукт като този са нужни най-общо няколко неща – видео карта с висока производителност и поддръжка на HDMI, Artificial intelligence базиран софтуер за рендеринг на кадрите до 1080p HD, платформата Github и инструмент като DeOldify, който ще е отговорен за общата визия. DeOldify е GAN приложение за оцветяване на черно-бели изображения и видеа, ползващо невронна мрежа (виж как работи GA) и е създадено преди няколко години от Джейсън Антич почти на шега. В случая с кадрите от плажа, оригиналното видео е преминало през няколко фази на филтрация и подобрение, през които изкуствено се генерират междинни кадри. Така се преодолява насечеността и се наподобява преживяването, което дава съвременното видео. Общият ефект, разбира се, е… Уау.

Възторгът

Изкушаващо е историческите кадри с документална стойност да бъдат тунинговани с повече качество, улесняващо визуалното им възприемане. Така те подобряват образователната си стойност и имат повече публична популярност, превръщайки се в приятен и предпочитан видео материал, потапящ дълбоко в атмосферата на миналото. Това е разумният аргумент, който брани идеята ретро филми + невронни мрежи в съзнанието на технологичните евангелисти, експериментаторите и разбира се публиката.

„Просто си мислех, че оцветяването на черно-бели кадри е наистина готино нещо“, казва Джейсън Антич, създателят на DeOldify в специализиран AI подкаст.

Когато човек чете коментарите и реакциите на потребителите под публикуваните AI видеа от началото на миналия век в YouTube, остава с впечатление за повсеместен възторг. Вкусът на публиката е погъделичкан, провокиран и задоволен. Новите технологии са върхът, защото постигат доскоро невъзможното. Дверите на ентъртеймънта са широко отворени надлъж и нашир и обещават още готини неща. Публиката е впечатлена от идеята за визуален превод на миналото на съвременен дигитален език. Той спестява на окото отегчението от черно-бялото и липсата на качествен звук. Умората от синкопичните движения на обектите и рязката смяна на сцените е преодоляна.

Усещането за скука, неестествена забързаност и френетичност, което заснетото върху лента с аналогова камера носи го няма, а смешноватото нямо кино е комфортно адаптирано за съвременното око. Технологичният превод доставя приятен за гледане сурогат, в който движенията на обектите вече са по-плавни и меки, звукът добавя допълнителен слой удоволствие в общото изживяване, цветът оживява сцените, визуалният шум, плод на остарялата технология, е обран, образът е по-фокусиран и изчистен, кадърът е изкуствено забавен, дори при някои видеа е добавена допълнителна информация за сгради и обекти – нещо като виртуален гид. Аудиторията е щастлива, изцяло спечелена и готова за още. Дори и да опита сама.

Безпокойството

AI технологиите дават на обикновения потребител правото, удоволствието и директната възможност да внася личната си намеса в културен артефакт. До този момент това можеше да се случи чрез специална техника, чрез опитни видеорежисьори и скъп, лицензиран софтуер за видеообработка. И отнемаше повече време. Професионалният ексклузивитет почти изключваше нелоялната и произволна намеса и донякъде служеше като гарант за етичност при работата с документални архивни кадри. Нещо като преграда срещу модерните форми на визуално варварство. AI технологиите обаче смело вдигат бариерата пред креативността на множеството. Така потребителят Rick88888888 от Холандия вече има собствен YouTube канал с над 90 хил. абоната, в който публикува продукта на хобито си.

Той може да достъпи дигитализирани архивни кадри, предоставени за свободно ползване в Мрежата и да направи от тях редактирани цветни филмчета с помощта на инструменти, базирани на изкуствен интелект, след което да ги публикува и да събере овации, и платени конверсии във видеосоциалните мрежи. В своята свобода за редакция и интерпретация стига до там, до където опират границите на софтуера или лимитите на собствените му познания. В действителност, кадрите от френския плаж са сравнително аматьорско творчество, което ползва общодостъпни популярни приложения и изисква сравнително ограничени технически умения.

Но, нека отново видим крайния продукт и неизбежната асоция, която той извиква с популярния културен парадокс, известен като „кораба на Тезей“, разказан от Плутарх и коментиран по-късно и от Томас Хобс. Корабът, с който атинският владетел Тезей пътува от Крит, се съхранява като реликва дълги години от атиняните, но периодично с него се предприемат и поклоннически пътешествия. С времето се налагат поправки по плавателния съд, подменят се дъски, гребла и почти цялата дървения. Това поражда въпросът: „Дали след всички подобрения, това все още е оригиналният кораб на Тезей?“ Тоест – възниква проблемът за идентичността, за напрежението между оригинала и сурогата и за подмяната, която видоизменя нещата в тяхната качествена същност.

Когато мислим в категориите на подмяната и от кой момент нататък този кораб вече не е старото корито на Тезей, е добре да се има предвид, че съвременният софтуер за видеоредактиране, както и AI решенията могат много, много повече. В тълпата кокетиращи суфражетки от началото на миналото столетие можем да съзрем и лица от нашето съвремие, органично и почти неразпознаваемо вградени в кадрите, обявени за ретро, както и обекти, които никога не са присъствали в този топос и в този век. Подобни хипотези би трябвало да повишат нивата на безпокойство и да уталожват възторзите.

Поне сред скептиците с философска рефлексия, които биха запитали дали пригаждането към съвременността неизбежно не ограбва автентичността и не отнема от достоверността? Дали след n на брой AI редакции филм от 1906-та още може да се смята за оригинален свидетел на своето време не само като атмосфера, но и като ниво на технологичен прогрес? И ако вече е нещо друго, а не документален факт с историческа стойност, то тогава какво точно е това, което гледаме?

Share This