Иновативативното в живота ни днес взаимодейства с идеи, възникнали десетилетия по-рано. Връзката между технологиите и литературата не е най-често афишираната, донякъде поради херменевтичното интелектуално високомерие, но това, което инженерите случват днес много често е било факт в нечие въображение много по-рано. Заживяло е живота си като сюжет на фантастичен разказ. Било е родено като дистопично хрумване и е чакало своя час в света на налудните мечти и странните джаджи, и в едни специфични жанрови полета, които интелектуалния естаблишмънт има навика благосклонно да подминава, но пък киноиндустрията възхвалява. Така нареченият science fiction е особен род литература, в която увлекателната история доминира, измислицата се носи в пространството с широко разперени криле, сюжетът е завладяващ, действието – динамично и пълнокръвно, а психологизмът на героите и метафизичните дълбочини на вечните теми не са на особена почит. Изключение прави вроденият уклон на жанра фантастика към митологичните мотиви и непрекъснатото възпроизвеждане на мегаразказа за битката между доброто и злото.
Но това, което отличава този тип литература е склонността и умението ѝ да конструира светове. Имагинерни и приказни реалии, в които често ограниченията, с които човекът се съобразява във физическия свят са отпаднали и той вече не е в капана на гравитацията, на времево-пространствения континиум или на неизследваната част на собствения си мозък. Тази проза в известен смисъл също възражда и вкуса към древния литературен жанр на героичния епос. „Властелинът на пръстените“ и „Междузвездни войни“ са отличен пример за това. Измислената реалност е основна стойност, с която фентъзи писането допринася от хуманитаристка гледна точка.
Но, поемайки по заобиколните пътища на друга, по-утилитарна перцепция, въобразената идея, родена изпод перото на научната фантастика, обхожда година след година техноцентрираните умове и разапалва апетита към проявяването на невъзможното нещо в реалността. И ето как от романизирани образи и фигури, тези мисловни фикшън конструкти се превръщат в иновативни инженерни факти, които променят битийната, възприемателна и поведенческа матрица на човешкия свят и заобикалящата го среда. И тогава неизменно кръгът се затваря. Тези промени се налага да бъдат осмисляни и в онтологичен дискурс, тоест – превръщат се в проблем на философията, културологията и антропологията. Това важи особено много за 21-ви век, в който вече говорим за философия на информацията.
Една от иновациите, които стои на прага на живота ни и очаква одобрение, за да навлезе масово са автономните автомобили. Всъщност, от поне 5-6 години те са вече тук, но се движат дискретно в периферията на ежедневието, далеч от човекопотока. Това са автономни електрокари или туристически колички за багаж в затворени ваканционни комплекси. Но по отношение на самоуправляемите коли, не при технологичните и автомобилните компании започва всичко. Това изобретение има своята любопитна проекция в света на художествените образи, където се проявява за първи път.
През 1935 г. писателят с медицинско образование и кариера Дейвид Х. Келър пише фантастичния си разказ „Живата машина“, в който описва представата си за автомобил, който се движи самостоятелно без човешка намеса. Келър е американски фентъзи и хорър автор, който през двете световни войни служи активно в армията като лекар психиатър. В разказа му героят изобретател представя кола без волан, в която пътникът просто се вози. Персонажът на Келър става жертва на безразсъден водач и това го убеждава, че
„на обикновеното човешко същество не бива да бъде позволено да управлява толкова мощна машина.”
“Необходим е обединеният интелект на съвременните учени, който да усъвършенства автомобила, вместо той да бъде продаван на всеки глупак, който може да събере няколко долара за кола втора ръка.” 1
В това изречение се съдържа едновременно огорчение от човешката непригодност, вяра във възможностите на ума, но и в превъзхождащото право на интелекта да диктува реалността. Написано е някъде около 1935г. и не е далеч от днешното главно изискване, което все още бави масовата поява на автономните автомобили – да са сто процента безопасни за хората.
Малко по-късно, през 1941г., в романа си „Децата на Метусела“ американският военноморски офицер и автор-фантаст Робърт Хайнлайн ще опише автономната кола Camden със самоупавляващ се режим и движеща се по високоскоростна магистрала, но и над водна повърхност (т.нар. speedster). След десет години, същият автор в романа си „Между планетите“ отново ще включи в сюжета си роботизирания автомобил, с който героят му се придвижва. През 1965г. големият американски автор на научната фантастика Филип К. Дик описва автономното градско такси, управлявано от централизирана система, което спира пред клиента си и го пита за посоката му (в “Трите стигми на Палм Елдридж”). През 1976 г. Лари Нивен в новелата си “Свят извън времето” също се приближава до тази концепция с неговата кола-балон, плуваща над земята и движеща се автономно по зададена с цифри траектория. Същата година британецът Артър Кларк в романа си „Имперска земя“ описва реакцията на героя си Дънкан при вида на автомобилния трафик около него.
“Надявам се, че всички останали автомобили са на автоматично управление”, пита притеснено Дънкан.
“От поне сто години е престъпление да се шофира ръчно по обществена магистрала. Но все още има психопати, които убиват себе си и други хора”, отговаря му Вашингтон. 2
Тридесет години по-късно, през 2006 г. Алън Дийн Фостър в своя роман „Саграманда“ ще опише превозните средства в градска среда като самодвижещи се и защитени от посегателствата на хората чрез слаби електрически заряди.
Но до къде назад във времето стига нишката от новели, предхождащи и вдъхновили днешните автономни коли, управлявани чрез изкуствен интелект? Струва ми се, че е до далечната 1904г., когато Жул Верн пише „Господар на света“. Кой друг, ако не пионерът в научната фантастика? В типичната стилистика за епохата си той описва хибридно самоуправляващо се превозно средство, задвижвано от електричество, което съчетава автомобил, лодка, подводница и дирижабъл.
„Земята, морето и въздухът – той може да се движи и през трите елемента! И с каква мощ! С каква скорост! Само няколко мига бяха достатъчни, за да се трансформира…“ 3
Голямата, съществена иновация по своята природа изглежда не е индивидуално прозрение на нечий гений, а креативна проява на колективния разум. Тя се ражда, просъществува и се разгръща, защото въплъщава общосподелено човешко стремление, каквото от векове е например копнежът ни по летенето. Автономният автомобил, който ще стане ежедневие в близко бъдеще, от почти цяло столетие вече е конструиран във въображението на поредица от творци. И това се отнася не само до тази иновация, но и до много широк спектър от други изобретения, които много преди да се появят в техническите лаборатории са обитавали страниците на книгите.
- The Living Machine, David H. Keller, Wonder Stories 1935
- Imperial Earth, Arthur C. Clarke, Harcourt Brace, 1976
- Master of the World, Jules Verne, Pierre-Jules Hetzel, 1904