Пиеса на Бърнард Шоу със саркастичен “български” сюжет и с първи превод у нас
Известните автори могат да покажат както как се прави голяма литература, така и как не би трябвало да се пише. Съвсем наскоро за първи път в превод на български език излезе „Оръжията и човекът“ от Бърнард Шоу, издадена от Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, в превод на Стоян Чапразов и Райко Чапразов. Пиеса с противоречива за времето си слава, която отдавна не е по сцените и едва ли някой театрал в днешни дни би посегнал към нея.
Бърнард Шоу я пише в началото на драматургичната си кариера, през 1894г., девет години след събитията от Сръбско-българската война (1885г.), които са в основния фокус на пиесата. Играе се в Лондон над 50 пъти, радва се на успех и спечелва на автора си слава на популярен драматург. Текстът е познат у нас, както и факта, че се е ползвал с известност на европейските театрални сцени, но до момента не е официално превеждан на български език. Липсата на интерес към него има основателни причини.
Действието в „Оръжията и човекът“ се разиграва на българска територия, около Драгоман, непосредствено след приключването на бойните действия между сърби и българи. Героите са българи, а единственият чужденец е швейцарският войник Блънтчли. Недостоверността при постройката на персонажите е още в имената. (В текста на пиесата си ирландецът Шоу демонстрира грешно как се произнася на български името Райна, кръстил е българска мома Лука и български военнослужещи – Сергиус и Пол.) В образа на чужденеца е въплътена крайно нелепа в социо-културен смисъл фигура. Потомствен заможен швейцарски бюргер, в качество на професионален войник, дошъл да се сражава доброволно на страната на сърбите в локален балкански конфликт. Избрал да се бие и загине за тях, защото първо тяхната армия срещнал по пътя си! (Почти толкова невероятно, колкото котленски чорбаджия да воюва като доброволец за Финландия срещу Норвегия, защото униформата му допада повече.)
В предговора си към текста на пиесата преводачът Стоян Чапразов уточнява, че Бърнард Шоу никога не е стъпвал на българска територия, още по-малко е наблюдавал пряко събитията около военния конфликт, за който пише. Но е подчертавал публично задоволството си, че е създал наподобено автентична пиеса, създаваща впечатление като да се познава ситуацията от първо лице. Ще оставя встрани това, което най-силно впечатлява онези, които познават текста от оригинала и което провокира възмущението им – циничният сарказъм на Шоу към хигиенните навици на българите по онова време, селската провинциалност и изостаналост, както и наклонността на по-имотните от тях да подражават на европейския модел:
„…вие сте сред цивилизовани хора. Ние ходим всеки месец в Букурещ за оперния сезон, а аз съм прекарала цял месец във Виена“
обяснява главната героиня Райна на швейцареца Блънчтли. Петков, описан от дъщеря си Райна като военен, заемащ най-високия, майорски, пост в българската армия, след завръщането си от фронта се обръща към жена си Катерина с думите:
„…чакай да ти кажа и аз какво научих. Цивилизованите хора не си простират прането на видимо място, така че би било добре всичко това (сочи към дрехите по храстите) да го преместиш.“
Семейството на майора е представено като едно от малкото български фамилии от сой, разполагащи с библиотека с електрически звънец в нея, както и богаташка къща с вътрешно стълбище, с които не пропускат да се хвалят като доказателство за социалния си ранг. Самата библиотека Шоу описва като „една полица със стари евтини романи с мека подвързия, чиито корици са смачкани, покапани с кафе и поокъсани“.
„Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не може да е добре за здравето…Виж баща ми! Цял живот не се къпал и живя до 98 години…Не ми е дерт да се умия веднъж седмично, но всеки ден си е направо смешно”, възмущава се майорът пред жена си, недоволен от ширещите се хигиенни навици сред населението, „идващи от англичаните“.
Англичаните
Редно е да се вметне, че по времето, когато се гледа „Оръжията и човекът“ на лондонска сцена, Викторианска Англия е във вихъра на своята индустриализация. Това е едно бързо и цветущо време, в което Европа претърпява много промени, технически прогрес, изобретения и нововъведения, и което ще продължи почти до Първата световна война. В Британия текат потоци от ресурси от колониите. Но градовете имат своите slums – претъпкани клоаки за масовото население в предградията, в които цари невъобразима мизерия, отходните води често текат около къщите, а обитателите им са жертви на епидемии. В Англия от 18-ти и 19-ти век съществува професията night soil man (събирач на фекалии). Нравите на века са добре описани в Дикенсовите романи. Пиесата има по-съществено грехопадение към културната достоверност от заигравката си с хигиената и цивилизоваността на българите. “Оръжията и човекът” е подчертано дръзка в нападката си към българското висшо военно съсловие, подиграно за липсата на познания и подготовка за водене на военни действия, показано като неспособно да внушава авторитет сред редовите войници, поради което изпраща жените си да наложат дисциплина.
„..Защо, как така ни победихте? Чисто невежество към военното изкуство, нищо друго..“, възмутен е наемникът Блънчтли. Думите на майор Петков по нататък в текста удебеляват упрека: „Нямаше да можем да се бием, ако не бяха чужденците да ни покажат как – идея нямахме как да воюваме, както и сърбите. Абе, без чужденците и война нямаше да има.“
Безпощадната ирония към състоянието на армейския състав на младата държава България е вградена и в думите на госпожа майоршата – Катерина, която вижда бъдещия си зет Сергиус Саранов повишен:
„..държавата ни трябва да настоява да има поне един свой генерал.“
Бъдещият генерал е описан като находчив, изобретателен варварин, с ярко въображение на балкански войвода. Технически недостатък е, че Шоу го титулува в текста си по различен начин – ту като майор, ту като офицер. Колкото до „най-високият по чин в българската армия“ – майор Петков, господарят на дома – той се оставя гальовно да бъде успокояван от жените, които потушават изблика му с милувки, и е представен като човек, чийто авторитет пред ротите му е силно под въпрос
„..Войниците се страхуват много повече от теб, отколкото от мен“, казва той на жена си.
В третото действие на пиесата обаче се разгръща кулминацията на острия сарказъм към уменията на българските военачалници. След като Петков и Саранов, след дълго чудене, правят неуспешен опит да изготвят стратегия за дислоцирането на войсковите части, Блънчтли се намесва и написва сам заповедите към състава. „Той измисля какво трябва да се направи. Написва заповедите, а аз ги подписвам“, казва Сергиус, който виси безполезен около пишещия с размах швейцарец. Когато дойде време за подписа на Сергиус, Шоу описва тази операция по следния начин: „…наглася стола си внимателно да застане успоредно на листа и подписва с подпряна буза на лакътя си и изваден език, който следва движението на писалката му.“ Видиотената непохватност на българина е обяснена с умението „да държи сабя, а не писалка“.
Контекстът
Сръбско-българската война от есента на 1885г. започва след като Сърбия оспорва съединението на Княжество България и Източна Румелия и навлиза в нашите територии. Тази кратка, но решаваща за нас война легитимира българските граници и е предпоставка за международното признаване на държавността ни. За първи път български войници защитават територията на България като самостоятелна държава. В голямата си част непрофесионална войска се бие с лошо снаряжение и при остра липса на обучен и опитен ръководен състав. Победата във войната, известна в нашата и балканската история като война, в която „капитаните печелят срещу генералите“, е изключителен принос на храбростта, жертвоготовността и енергията на редовите войници, повечето от които мобилизирани след призив на цар Александър Батемберг I към мъжкото население:
„да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели.”
Трябва дебело да се подчертае, че онези събития България отстоява своето Съединение и териториалната си цялост при пълна международна изолация. Зад Сърбия застава Австро-Унгария, а Русия оттегля наличните си офицери, които по това време са в българската армия, с което целенасочено „обезглавява“ войската ни и осигурява предимство на Сърбия. (Много е вероятно Бърнард Шоу да не е бил наясно, че именно Великобритания не се противопоставя политически на Съединението на България.) В тези условия се бият българите и успяват да изтласкват сърбите извън територията ни, дори навлизат в тяхната. Младата българска армия издържа и показва повече мъжество и воля за защита на държавата си, като посрамва сръбската по-добре въоръжена и професионално ръководена войска. Срамът, който нашите капитани лепват на сръбските генерали се знае и помни от историята. В памет на тези събития Вазов пише знаменателните си стихове:
„Българийо, за тебе те умряха…“ (из поемата „Новото гробище над Сливница“)
От купа с драматургичната плява
От гледна точка на културната вечност, „Оръжията и човекът“ е донесла на Бърнард Шоу 15-минутна слава и след това е станала част от огромната световна купчина незначителни творби, веселила навремето по-посредствената публика и издразнила тази с добър вкус и верен поглед върху историческите събития. Съдбата и е показателна за това, че не можеш да създадеш състоятелен за драматургията текст, ако се занимаваш с тема, която дълбоко не познаваш, никога не си виждал с очите си и не си преживявал и осмислил с ума и сърцето си. Особено когато става дума за съдбовни и драматични събития като военни сблъсъци. Единият сарказъм не е достатъчен за стойностен и автентичен текст. Това е капан за егото, в който дори и носител на Нобел като Б. Шоу е попаднал.
Литературата като дълг към битието
В анотацията на книгата се споменава, че текстът е показателен за значимостта на Другия в осъзнаването на колективната идентичност. За мен той е показателен, но не за връзката България-и-Другите, а за етиката в творческия акт като културен феномен. За правото на отношение изобщо, ако си неинформиран и имаш неетични подбуди? Особено ако си писател, тъй като писателите носят морална отговорност
„да не предават истинската мисия на поета, пазителя и защитника на всичко човешко в човека“ (по Стефан Цвайг).
Простимо ли е невежеството на твореца? Почтено ли е писането отвъд хуманистичната етика (по-умита ли е драматургичната съвест на Шоу от врата на балканския колибарин)? Имаш ли основание да разкажеш история, ако понятие си нямаш за контекста и субектите и? Както и проблема за славата, съградена върху подигравката с голямата кауза на малкия народ. Отговорите на тези въпроси спасяват нас българите от чувството на оскърбление, защото не можеш да се сърдиш на слаб драматургичен текст, хвърлящ сянка върху таланта на автора си. Тези въпроси ни карат и да подходим с почти британско чувство за хумор към късмета на времето, в което такава постановка е могла да остане без санкция, поради нивото информационния прогрес, както и заради статута на младата българска държава тогава. Неуместно е 124 години по-късно да го оглеждаме детайлно в достойнствата или недостатъците на драматургичните му похвати. Малко късно е за това. Но пък е забавно да си го представм в съвременната равнина.
При всички недъзи на свръхбързото ни дигитално общество днес, едно негово предимство е безспорно. През 2018г. пиеса с такъв замисъл и изпълнение ще бъде самоабортирана в авторовия ум още в клетъчна фаза, до 10 минути от хрумването и след като първоначалният ентусиазъм бъде заменен с ясна сметка за имиджовите последствия. Но ако все пак идеята се заинати, писателят със сигурност ще бъде принуден да си запази полет до София.