Как компютрите пребивават в човешкия език? Асоциираме ли поетичното с човешкото и какво знаем за нашата креативност
Базисната концепция зад понятието artificial inteligence е, че машината е в състояние да извърши дейност, продукт на човешката интелигентност. По отношение на най-върховото ѝ проявление – езикът – през втората половина на 20-ти век, голямата задача пред софтуера е да генерира смислен текст, основан на зададени правила. Логическите матрици се определят от човека, който осигурява когнитивната рамка за разбиране, преживавявне и възпроизвеждане на естествения език. Все още водеща в този процес е човешката интелигентност, но през 21-ви век изпреварващите умове вече обучават машината с масиви от данни и алгоритми, чрез които тя сама идентифицира модели и самопоражда собствени принципи за генериране на език, вземайки автономни решения. Това е вторично породеният от човека симулативен logos, с който изкуственият разум ще комуникира с биологичния си създател и с другите машини. Методът за постигане на това в дигиталния век е дълбокото обучение (deep learning ) със средствата на компютърните невронни генеративни мрежи.
Също като при първите детски книжки с кратки стихчета, механичният разум проговаря естествния език чрез най-висшата му художествена форма – поезията. Поетично творчество се оказва подходящата обучителна основа за възпроизвеждане на последователен разказ от смислово и логически обединени изречения. Алгоритмите регистрират модела, ритъма и структурата на поетичния текст (матрицата на сонетния формат при Шекспир) и дори да не са в състояние да изразят първична емоция, съставят собствени стихове, които успешно я имитират. Има десетки експериментални и научни проекти за компютърна поезия и изобщо текстове в мерена реч. Такъв е генераторът на любовни писма базиран на синтактичен темплейт, който Кристофър Страчай от Университета в Манчестър създава през 50-те години на 20-ти век и който е азбучен опит да се вплете емоционално натоварения текст с автоматизиран принцип на мултиплициране.
Страчай ползва общо 70 думи, от които компютърна програма генерира голям брой рекомбинаторни вариации на любовно писмо, които не се повтарят. По онова време това изглежда като строгите математични принципи да са направили лирично отклонение от стандартните си скучни числови изчисления. Днес има десетки robotic poetry проекти като автоматизираните генератори за хайку, танка и сенру поезия 1 (например японският Inu-Zaru), които използват набор от думи и предварителни семантични правила за съставяне на кратки поеми. По сходен прицип работят и програмите селектиращи думи и изрази от свещената Тора, за да създават хайку стихове. Испаноезичният свят има своята WASP система за автоматизирано писане на стихове, която продуцира самостоятелно поезия след като е захранена предварително с творчеството на някой испански поет.
При тези експерименти – освен научния интерес към машинното използване на езика – навлизането на изкуствен интелект в хуманитарните сфери показва и нещо повече. Убеждението, че машината може да ни разкрие още нещо за това как творим, показвайки креативитета като подчинен на правила и структура, съобразяващ се с граматически принципи, лексикална и синтактична логика, и изграждащ повтарящи се смислови модели на идентични образи и поетични фигури. Творецът не е само мислител, но и дизайнер на текст. Неговата уникалност може да бъде механично преповторена. (Маргарет Бодън и Майк Шарпълс са учените, които развиват тези идеи в интердисциплинарното поле между литературата и комютърните технологии.) 2 Изкуственият интелект не просто е допуснат до човешкия език. Той от самото начало експериментира в най-дълбинното му ниво – в поезията, където складираме архетипните образи на цялата ни цивилизация, чрез които усещаме и изразяваме нашето несъзнавано и всичко онова, което знаем за Битието и за нас самите. Разбира се, изкуственият ум, бидейки лишен от сетивност и душа, не може да твори истинска поезия. Но може да моделира поток от думи, създавайки поетическа реалност, която да изглежда като човешко произведение на изкуството. С други думи – може да пише поезия, която да ни въздейства, която не разпознаваме като нечовешка и в която не долавяме отсъствието на Духа.
Защо бихме се заблудили за това кой говори с душата ни – поет или алгоритъм? Вероятно защото самите ние в хода на цялата си култура сме експериментирали достатъчно дръзко и ожесточено с поетичния език. Прекрачвали сме граници и форми на стиха (дадаистите и опитите на сюрреалистите), деконструирали сме, абсурдизирали сме, играли сме с езика, писали сме механично, дори и под хипноза. Освободили сме стиха от естетически правила и сме се лутали на воля в необятията на креативността. Първо човекът пробва да пише поезия като машина. Затова нищо, което алгоритъм, захранен с масив от думи би изстихоплетствал, не ще смути преситените ни поставангардни представи за поетичното.
Поезията на роботите ни показва още нещо важно за творческия ни дух, а то е, че сме в състояние да сбъдваме отдавнашни мечти, благодарение на поколенческа приемственост, която транслира през вековете търсенията на човека и откривателския му инстинкт. Технологичните иноватори днес реализират напредничавите идеи, родили се в будните умове на отдадени на науката мечтатели като тях самите, самопредизвиквали се на същото поле преди столетия. Защото пръв до поетичното изкуство като висша форма на човешкия изказ е допуснат много по-елементарния в сравнение с днешните мощни изчислителни клъстъри механизиран алгоритъм, базиран на опростени таблични релации. На всичкото отгоре това се случва изненадващо отдавна.
Кога точно homo sapiens допусна машината в полето на езика?
Още през 18-ти и 19-ти век нововъведенията на индустриалната епоха в Европа, засягащи сферите на образованието, производството и експерименталната наука се отразяват на мисленето на езика като поетичен ритъм и стихосложение в стъпки, както и изобщо за словото като средство за комуникация в настъпващото модерно време. Следите на връзката между човешкия разум и машината отвеждат до Викторианска Англия и дори отиват по-назад във времето. Възходът и популярността на автоматизираните и аритметични устройства е през 18-ти и 19-ти век, когато западният свят преживява своя индустриален бум. През 40-те години на 19-ти век Ван Норден изобретява своята машина Polyharmonicon, която автоматизира композирането на полка, защото тогава този танц е изключително популярен.
През 1846 г. на технологично изложение изумените европейци тестват говорещата машина Euphonia на Йозеф Фабер. Малко по-рано, през 1822г., Чарлс Бабидж вече е направил прототипа на първата механична изчислителна машина, наречена Difference Engine. На Бабидж му хрумва да диферсифицира умствения труд като раздели изчислителните дейности на съставните им части и замени усилието на човешкия ум със стандартни сметачни процеси, които могат да бъдат извършени от машина. Още по-рано през 1783г., Жак Вукансон разработва своя механизиран Свирач на флейта, а Кемпелен изобретява автоматичния играч на шах Turk (1760г.). В същия период се появяват и машините на Жак Дроз, които могат да музицират, рисуват и пишат.
Eврика
Но едно от ключовите иновации от онова време е на британеца Джон Кларк (1785г. – 1853г.) от Грейнтън, Съмърсет. На него му отнема около 15 години, за да изобрети и усъвършенства своята Машина за латински строфи (Latin Verse Machine), наречена Еврика. Ексцентрик с многопосочни интереси, Кларк се е посвещавал на различни предшестващи занимания и като типичен отдаден изобретател работи по Еврика, воден от изцяло научен интерес, без каквито и да било меркантилни подбуди. През 1845г., когато изобретението му става обществен факт, то е обявено за забележителност, а пресата в Лондон възвестява часът на славата за машините. Чарлз Бабидж също вижда Еврика и разпознавайки напредничавия ум стоящ зад нея, си дава сметка, че личността на създателя е не по-малко любопитна от самото творение.
Еврика е устройство за пермутация и композиция на поетични строфи на латински език. Проектирана е конвенционално и прилича на дървен шкаф за книги. Тази машина създава кратки изречения на латински, които се четат зад остъклена предна част, прототип на днешните дисплеи. Задвижва се с ръчен лост и произвежда по ред в минута, чиято поява се сигнализира от звънче. В работен режим машината продуцира до 27 реда, след което повтаря цикъла отново като използва предефиниран речник от ограничен брой думи, които подрежда също в предефиниран граматически ред – прилагателно, съществително, наречие, глагол, съществително, прилагателно. Произведените от машината изречения трудно биха могли да бъдат неречени поезия. Това са кратки съждения звучащи леко банално и с малко мрачен привкус. (Неща от типа на: „Заченатото в тъмнина, тук ще се разкрие“ или „Запиши мимолетните мисли щом възникнат“ и т.н.) Самият Кларк казва, че Автоматът за хекзаметър, както го нарича той, носи донякъде духа на живото същество, съчетавайки материална и нематериална част.
„И все пак това е нещо много по-ниско дори от животното, доколкото не притежава никакво желание или намерение, нито каквото и да е съзнание за собственото си съществуване“,
казва Кларк в своя труд General History and Description of a Machine for Composing Hexameter Latin Verses (1848). Кларк прави аналогията между своя автомат и още няколко подобни механични изобретения и стига по-далеч в разсъжденията си, говорейки за „an account of some principal androids and automatic figures, wich have hither to been designed and constructed”, както подробно отбелязва в своята монография, посветена на поезията на машините изследователят Джейсън Хол. 3
Надниквайки в главите на тези иноватори, работили на прага на модерното време, можем да си дадем сметка колко по-стара всъщност е идеята за изкуствения интелект, който оперира полуавтономно с дейности от човешкия свят. Още тогава те са поставяли съжденията си във философския контекст на човешко/нечовешко, съзнавано/несъзнавано и са стигнали до инженерната концепцията за механизъм в андроиден, ergo – човекоподобен вид. Говорим за началото и средата на 19-ти век. За забележителни за времето си механични опити с езика и не само.
Според тезата на Ричард Алтик (обоснована широко в труда му “The Shows of London” от 1978), цитирана отново от Хол, машината Еврика опитва да сбъдне старата английска амбиция за генериране на неограничен брой латински хекзаметър стихове без помощ от музите. Мечтае ли наистина човекът за автономност от вдъхновението, търсейки възможности в един вторичен, машинен език, който би могъл да е логичен и дори вдъхновяващ, но само имитира съучастие на душата, докато в същото време тя е фактически суспендирана в творческия процес? Това е интересен въпрос, но още по-интересно е кога човек долавя подмяната и прави ли го изобщо?
През 21-ви век човечеството софистицира играта на поетична имитация и продължава да изследва своите граници, допускайки машината в ареалите не просто на комуникацията и езика, а в най-съкровеното си – в дълбинната метафизика на словото. Онзи най-кратък и най-кондензиран начин за предаване на опит, по думите на поета Йосиф Бродски. В самото ядро на човешкия език – поетическото изкуство, което е лаконично в назоваването, изкусно в смисъла на думите и най-дълбоко в разсъждението си за битието. Процесът започва с началото на индустриалната епоха, а не с алгоритмите на Google, както вероятно бихме се подвели, наблюдавайки само в късата перспектива на настоящето.
Според Хол, лентата може да бъде върната дори и по-назад – до 1677г., когато ползването на това, което днес бихме нарекли данни с таблична архитектура или предефиниран набор от стихотворна реч се споменава от Джон Питър в неговия труд от този период “Artifisial versifying“, като способ за автоматизирано генериране на неограничен брой латински изречения, без да е нужно този, който оперира с метода да знае латински език или дори да знае какво е глагол. Всичко необходимо е една опростена таблична матрица. Много вероятно е в света, който ще завещаем, експериментаторското ни пътуване да ни е отвело до образован от нас изкуствен интелект, който пише machine-to-machine поезия, имитираща креативността на своя демиург с висока степен на достоверност.
Проектът “Bot or Not” съчетава думите на Уилям Блейк с произволни думи от стената на Facebook и представя Емили Дикинсън така както я усеща компютърът.
- Tanka e жанрът на кратката поема в японската литература. Сенру е също кратка поетична форма, най-често със стих до три реда, много наподобяваща хайку.
- Computational Modelling of Poetry Generation, Pablo Gervas
- “Nineteenth-Century Verse and Technology: Machines of Meter”, Jason David Hall , 2017г.