DEEP UNDERWATER

През 1876 г. художникът Иля Репин (1844 г. – 1930 г. ) представя в Париж един от големите си шедьоври. Картината му „Садко“ пресъздава староруски епос, разказващ историята за богатира Садко, който, по заповед на водния цар,  избира бъдещата си жена сред множество красавици. Не се спира на никоя от тях, защото погледът му е притеглен от скромна руска девойка, представена на заден план в композицията на картината.

Майсторството на Репин в изобразяването на фантастичната сцена не е случайно. Художникът се посвещава на изучаването на подводни пространства, до степента, в която му е позволявало времето. Например наблюдава на живо малкото достъпни тогава аквариуми в Европа и така постига може би най-уникалното за това платно – употребата на светлината, ефект на водна прозрачност и дълбочина на сцената, постигната чрез комбинацията от осветено и тъмно пространство.

“Sadko”, 1876, худ. Иля Ефимович Репин

“McDonald’s in Underwater” е общото заглавие на вариации върху темата за ресторант под водата, генерирани от изкуствен интелект. Style transfer, както и image synthesis са двете основни технологии за дълбоко обучение (deep learning), които стоят зад това. Чрез тях художественият похват на известно произведение (подводният пейзаж на Репин) се  прилага към произволно изображение (ресторант McDonald’s), за да се сглобят нови, често напълно сюрреалистични композиции. DeepArt.io е едно от по-известните решения (заедно с Deep Dream Generator или StyleGAN на NVIDIA), които работят на този принцип, ползвайки алгоритми за дълбоко обучение, захранени с примери от всичко стойностно в изобразителното изкуство.

Споменавам шедьовъра на Репин поради очевидната му връзка с логата и картофките, плуващи под водната повърхност в поредицата “McDonald’s in Underwater”. Същият акцент върху светлината, сложна композиция и един ярко осветен обект в центъра ѝ.

Само 150 години са минали от платното на руския гений, ползващо техниката на маслените бои, до генеративния трансфер на стилове от машина. Периодът не е чак толкова дълъг. Но Репин все пак не просто рисува фантастичен пейзаж. Той е творец, който съучаства в изграждането на символния капитал на времето си. Изборът на девойка, който Садко прави, не е частен въпрос, а има своя социо-политически аспект, който става ясен, ако познаваме контекста, в който художникът живее. Избранницата е руско момиче, защото останалите красавици символизират другостта на чуждите нации. Положете всичко това в края на 70-те години на 19-ти век, в императорска Русия по времето на цар Александър Втори и картината придобива друго значение.

Затова и „Садко“, par excellence, е органично, самодостатъчно и неповторимо постижение на човешкия дух. “McDonald’s in Underwater” не е нищо от това. Това е оприличаване, сходство и форма на вторичност, какъвто е всеки дериват, при това зле изработен и на места изглеждащ размазан. Но в природата на софтуера е да се усъвършенства и ако техническото изпълнение достигне завидно ниво, а резултатите му бъдат достатъчно перфидно концептуализирани, то дали един ден всички те ще претендират, че също са… стойностно изкуство?

Хайде…! Постмодерността има опит в херменевтичното усложняване на далеч по-банални неща. Какво остава за една дотам изпипана от алгоритъм сцена, от която трудно се различава машината от гения. В историята на изкуството това не се случва за първи път. Същият разговор протича в края на 19-ти и в началото на 20-ти век, когато фотографията, а после и киното нахлуват забързано в света на традиционните визуални изкуства; технократски чукат по вратата на дефиницията за изкуство изобщо и настояват да бъдат приети в нейния обхват.

„Както преди време е изхабена прекалено много умствена енергия за решаване на въпроса дали фотографията е изкуство – без да е бил зададен предварителният въпрос: дали с изобретяването на фотографията не се е променил цялостният характер на изкуството, – така скоро след това теоретиците на киното повдигнаха съответните прибързани въпроси по отношение на филма. Но затрудненията, които фотографията поставя пред традиционната естетика, са детска игра в сравнение с тези, които я очакват с развитието на киното.“

Това пише още през 1936 г. немският философ Валтер Бенямин в книгата си „Произведението на изкуството в епохата на техническата възпроизводимост“. Кой би помислил тогава, че съвсем скоро вече официално възприетото „филмово изкуство“ на свой ред ще се окаже технологично джудже –  нова детска игра, в сравнение с възможностите за визуална продуктивност на изкуствения интелект. Епохата на “техническата възпроизводимост” далеч не е приключила. С този термин Бенямин нарича времето на технологичен бум, когато се създават артефакти с помощта на технически средства (камера, обектив). Единственият, оригинален екземпляр на творбата вече не съществува и тя може да се копира и разпространява анонимно и бързо. Идейните теоретици като Бенямин още тогава разбират, че този процес не е заплаха за изкуството като висша човешка потребност, но ще промени дефиницията му, начина по-който ние го възприемаме и по-който го създаваме. Вече знаем, че са били прави, а революцията на снимането и филмирането е факт, който не си струва да се изяснява.

Ако останем в понятията на Бенямин, би следвало да очакваме, че AI ще продължи тези промени като изведе на сцената нов тип визуални артисти, ще направи достъпа до инструменти за генериране на изкуство още по-демократизиран и ще произведе артефакти, които ще променят (или подменят) начина, по който homo technologius мисли своето битие.


Книги за ценители | Най-доброто в хуманитаристиката

Share This