„Това, което наричаме компютърно изкуство, започна в една декемврийска сутрин през 1968г., когато Лилиан Шварц грабна светлинната писалка и започна да рисува“, казва оглавяващият изследователското подразделение на Bell Labs – Арно Пензиас.
Родената в далечната 1927-ма година в Синсинати, Лилиан Шварц е американска художничка с пионерски подход в изкуството, работила на границата на две привидно несъвместими полета – визуалния арт и инженерните науки. Дръзкият ѝ отпечатък върху постмодерна на 20-ти век се дължи точно на това иновативно смесване. Потомка на не особено заможно еврейско семейство, Лилиан Фелдман е дванадесетото от тринадесет деца, за които ранното докосване до изкуствата (изобразително и музикално) предопределя по нататъшния ѝ път. В началото на артистичната си кариера Шварц започва с традиционните изразни средства – четките, акварелите, маслото и дори азиатските кариграфски техники. Но стремежът ѝ към експериментиране, интелектуалните ѝ търсения в изкуството и вероятно скуката от обичайното репрезентативно рисуване я извежда върху бързата магистрала на науката и технологиите, които в първите десетилетия на следвоенна Америка и Европа преживяват своя бум.
Лилиан Шварц е от онези иноватори, които разширяват или по-скоро изобщо не поставят граници пред въображението си, използвайки плодовете на едни творчески умове (тези на инженерите, развиващи компютърните технологии), за да дадат живот на собствения си креативен потенциал. Надграждат художествените изразни средства, използвани до този момент и ни представят света на визуалното по съвсем нов начин. За период от 30 години (от 1968г. до 2002г.) Лилиан Шварц поставя основите на ранното компютърно изкуство, ползвайки опита на специалисти по визуално възприятие, физици и теоретици на информацията, за да трансформира научните експерименти в артистични проекти. Резултатът от тази необичайна синергия са поредица от компютърно генерирани филми, видеоклипове, оптични ефекти, софтуерни анализи на класическо изкуство, кинетични скулптури и анимации с почерка на Лилиан Шварц.
През 60-те тя е част от технологичната компания Bell Labs. Всъщност историята е любопитна, защото в Bell дълго не подозират таланта, попаднал в средите на техничарите с научни титли, отдадени на изследванията си в точните науки. Сред тях Шварц не просто е академично несъвместима, но и официално не е част от научно-изследователските екипи. Това е така до 80-те години, когато ѝ хрумва да ползва софтуер за редактиране на изображения и известен изчислителен хардуерен ресурс, с помощта на които открива, че образът на самия Леонардо е „вграден“ в изображението на прочутата Мона Лиза. Това артистично-изследователско усилие, с безспорна научна и теоретична стойност, притегля вниманието към нея и интереса на Bell към хибридната зона, в която Шварц е открила вдъхновението си.
Пристрастността ѝ към технологиите като нов тип медиум за презентиране на творчески идеи вече е получила ясен израз и зелена светлина за нови експерименти. Интересите ѝ към художествения ресурс на компютрите я стимулират да задълбочи собствената си техническа грамотност. Винаги е добра идея да знаеш как работят нещата отвътре. За известно време художничката учи програмиране в Ню Йорк. Навлиза в дебрите на булевата алгебра и математическата логика, но талантът ѝ не усяда трайно по тези земи. Въображението на артиста настоява за свободата да пресича територии, да изучава и да търси в името на по-висша цел от утилитарното програмиране на компютърна система.
Пензиас ще нарече това отсъстващо пребиваване на Шварц в точните науки „монументална неблагодарност към технологията“ (цитиран от Забет Петерсън в книгата му от 2015г., посветена Bell Labs и първоначалата на копютърното изкуство). Репликата за неблагодарността е, разбира се, с добронамерена конотация и онагледява онази способност на дирещия дух да открива фундаменталното, да схваща идеята зад нещата, да не се задържа само на едно място, безпристрастно да почерпи ценното и да го превърне в структурен елемент на нова перцепция, каквато ще се окаже компютърно генерираното изкуство. То ще породи т.нар. Generative art movement, което ще е влиятелно през цялата втора половина на 20-ти век и до днес. Науката и технологиите са сложни, вълнуващи и красиви, и вдъхновяващи. Да откриеш и подчертаеш това не е точно неблагодарност.
Зад страстния танц на Шварц с високите технологии, продължил десетилетия, е желанието ѝ да улови трептящата повърхност, мутиращия цвят и усещането за движението на обекта, което обикновената картина или рисунка никога не могат да постигнат. Компютрите се оказват съвършеният артистичен медиум – достатъчно бърз и многофункционален, за да е в синхрон със скоростта на ума ѝ. Той позволява на артиста никога да не се повтаря и да създава неща, несъществуващи преди, по начин, който до момента не се е ползвал. Това е тотално пресичане на граници и то се случва не само по отношение на изкуството, но и спрямо идентичността на твореца.
„Приятелите ми бяха компютърни специалисти, не художници. Не открих артистичен кръг, където да обсъждам работата си“, казва Лилиан Шварц.
Общуването с инженери ѝ оказва въздействие. Потапя в жаргона, в лабораторната терминология и методология, в концепциите за атоми, контурни графики, вълново движение и т.н. През 60-те и 70-те очарованието от света на науката я поглъща напълно. Четките са оставени настрана, рисуваните на ръка и след това анимирани сцени – също. Твърде трудоемки и бавни са. Става така, че компютърно генерираните и задвижени кадри постепенно достигат ранга на изкуство, защото могат да предложат сложност на дизайна, скорост на движението, ритъм, по-обогатени форми и цветове. Но най-вече провокират ума на зрителя с многообразието и непредвидимостта на ефектите си (виж филма на Шварц „UFOs“ (1971г.).
Мислим си, че днес живеем в бързо време и изпадаме в носталгични пристъпи по отминалия аналогов свят. Но възходът на компютърното изкуство, породено от напредъка на самите технологии, е свидетелство за наличието не много отавна на обратния копнеж по скоростта и многообразието. С напредването на технологиите през 20-ти век става все по-лесно да се постигат визуално обогатени, компютърно генерирани изображения. Да се забърза образа, да се появят интерактивните творби. Именно артисти като Лилиан Шварц прокарват пътеките в това поле.
Днес ние говорим за произведения на визуалното изкуство, създадени изцяло чрез технологии на изкуствения интелект или чрез виртуална реалност с много по-интензивно, дори независимо участие на компютърни алгоритми в генерирането на дигитални артефакти. Но всичко започва през 60-те, в умовете на художници като Лилиан Шварц и другите творци от този идеен поток (като Харолд Коен или Соня Ланди Шеридан), до един увлечени от напредъка на изчислителните технологии, които са очаровани от синергичността между дисциплините.
Това е период на постмоерния експериментаторски бум, подхранван от инстинкта на творците да изкривяват и деконструират технологичното, свеждайки го до нещо различно от първоначално предвидената му употреба. Многоезичният, хибриден ум е надарен с този талант – лесно да превключва между научната прецизност, абстрактна мисъл и визионерския поглед върху реалността. Такъв ум може да преоформи компютъра за творчески цели, за да погледне на изкуството не като метафизика, а като чист занаят или просто технология на формите. И докато се лута на воля в широките сфери на креативността, да достигне до наистина изумителното и иновативното.
През 80-те години Шварц реализира два важни проекта за теорията на изобразителното изкуство, в които компютърните технологии имат основно участие, показвайки по какъв начин могат да бъдат използвани в бъдеще. Новите техники за обработка на изображения, съчетани с алгоритми за морфинг, рефлектографията, ултразвуковия образ, цифровата радиография и традиционната рентгенова снимка ѝ позволят да анализира чрез технически средства творческия процес, който Леонардо следва при изобразяването лицето на Мона Лиза.
Лилиан Шварц ползва триизмерен компютърен модел, за да репрезентира пространствената перспектива в картината „Тайната вечеря“ на Леонардо, дешифрирайки от всяка гледна точка основния пространствен декор на платното – реконструираната трапезария в Санта Мария деле Грацие в Милано. Това е своеобразно първопроходство в 3D технологията, която ще намери масово приложение десетилетия по-късно. Цялостната работа на Шварц открива занапред потенциала на технологиите във визуалните изкуства и утвърждава computer art като жизнеспособна творческа област, и инструмент за изкуствоведски изследвания.
Филмите, създадени от Лилиан Шварц, печелят награди на творчески биеналета в Европа, както и номинации и приз Еми. Творбите ѝ са част от колекцията на Музея на модерното изкуство, Метрополитън музей на изкуствата, Музея на американското изкуство „Уитни“, френския Център Боборг, Музей на изкуствата Стедлийк в Амстердам и на музея Гран Пале в Париж.
Начално изображение: Proxima Centauri, 1968, Лилиан Шварц. Източник: www.artforum.com