Съветският викторианец

Руският политолог и религиозен теоретик Дмитрий Фурман (1943 г. – 2011 г.) е интересна, но периферна фигура в страната си и е почти непознат за европейската хуманитаристика. Човекът, който ще го представи на образована Европа, е британският историк Пери Андерсън, чиито студии върху Фурман излязоха на български език, заедно с есета от самия Дмитрий Ефимович в сборника „Една изключителна личност“, в превод и съставителство на Стоян Гяуров. Книгата представя в кратък, но красноречив вид широтата на изследователското поле, в което този учен мисли и пише. В есетата му личат почеркът и изказът, точният говор и липсата на завоалираност, и мъглявост в конструирането на тезите, характерни за продуктивния и оригинален ум, способен да формулира и защити стойностна теза.

Две от есетата на Фурман са за Сталин и Горбачов и влиянието им върху Русия през последните 70 години. Не е пресилено да се каже за Фурман, че е абсолютен Горби фен, адмириращ ролята, която лидерът на новото време в Русия изиграва за перестройката. Не спестява и пукнатините в личността му и в реформаторския му курс, спечелили противоречивата му слава в родината.

„Той беше най-доброто, случило се на Русия“,

пише Фурман и споделя, че единствено по времето на Горбачов не е изпитвал срам от руския си произход. Самият Фурман е определян като западняк, почитател на европейския демократичен либерализъм, наричан още и „съветски викторианец“ (Как само звучи това!). Фурман е убеден е в предстоящото демократично бъдеще на Русия по логиката на неотменимото възходящо развитие, независимо че страната му никога не е имала демократично минало.

“Една изключителна личност”, Пери Андерсън, Дмитрий Фурман,Издателство Изток – Запад, 2021 г.

Всъщност, ако помислим върху въпроса на Иван Кръстев, автор на предговора към книгата за Фурман – „Защо е важно днес да четем Дмитрий Фурман?“ – един от отговорите насочва към способността на този руски интелектуалец за обективен поглед върху съдбата на страната си. Фурман е аналитичен, достатъчно отстранен и неидеологизиран, когато описва процесите в източната част на Европа и затова днес има ценно звучене, което допълва други ангажирани гласове като Светлана Алексиевич, например, по теми, свързани с Русия начело с Путин или обществените настроения по време на прехода. Фурман обаче не е нито белетристичен, нито емоционален. Силата му е на изследователския терен. Верен е на ерудицията, лишен е от патетика в която и да е посока и е аргументиран исторически, и идейно, когато говори за състоянието на съветското и руското общество от времето на царизма, през разпада на ОНД и след 1989 г., както и за случващото се в бившите съветски републики.

Това е онази част от изследователската му работа, посветена на сравнителния посткомунизъм и само тя е достатъчно просторен и трудно проходим домейн. Да, става дума за онези необятни теоретични мащаби в ширина и дълбочина, много характерни за добрата съветска хуманитаристика (Олга Фрайденберг е също пример за учен от сходен калибър). В политическата теория Дмитрий Фурман изковава понятието „имитационна демокрация“, с което обяснява олигархично-авторитарната хибридност, която наблюдаваме в Русия и в бивши съветски републики.

Другата част от работата му засяга сравнителното религиознание и тук размахът отново е впечатляващ. Андерсън сравнява теоретичната стойност на писаното от Фурман с приноса на Макс Вебер за западната социология и очевидно приравнява двете имена. Фурман изследва християнството, хиндуизма, конфуцианството и исляма в сравнителен план и в контекста на влиянието им върху обществата, които ги изповядват. Пише и монография за църквите и сектите в САЩ, но това което свързва в най-силна степен работата му с Вебер е мисленето на религиозността като контекст на социалния и политически живот.

Детайлното познаване на световните религии прави Фурман толкова добър обществено-политически теоретик. Той е изключителна личност, както го нарича сборникът, който го репрезентира пред широката ни публика. Интелектуалец от изчезващ вид, не само заради амбициозно големите радиуси на научните му интереси – политиката и религията са необятни равнини – но и заради дълбочината на мисълта и вложения фактологичен и аналитичен ресурс, без дори намек за политически конформизъм.

Колко често се среща подобна комбинация на Запад,

пита ни Пери Андерсън в тази книга.

Заглавно изображение: Дмитрий Фурман, снимка: svoboda.org