Векът си отиде. Какво е важно днес?

„Европа е интелектуално творение, макар че повечето интелектуалци нямаха нищо общо с това.“

Тони Джъд

“Да мислиш двайсети век“ е последната книга на един от водещите модерни историци, живял през по-голямата част от живота си в 20-ти век, на два континента и в повече от една културна и езикова среда. Британецът Тони Джъд 1 събира своите мисли, идеи и концепции за културната и социо-политическата история на миналия век в една широкомащабна в обхвата си и важна в звученето си книга, замислена и съставена заедно с друг значим учен – Тимъти Снайдър, в последните години от живота на Джъд. Аналитична ретроспекция на основните идеи, оформили политическия наратив на века (марксизъм, либерализъм, националсоциализъм, неоконсерватизъм). Концентрирани в разказ за 20-тото столетие, сглобен и представен така че да даде видимост за историческите етапи на ускорено развитие, войни, диктатури, идейни възторзи и заблуди, през които Европа и САЩ са преминали за последните сто години.

„Да мислиш двайсети век“ има елемент и на биографичен разказ от първо лице на учения и човека Джъд, който проследява семейните си източноевропейски корени, своя еврейски произход и отношението си към еврейството, но и европейската си принадлежност, ционистките идеи и разбира се – Холокост, на който е посветено не малко от съдържанието на книгата. Не заради потеклото на автора, а поради начинът, по който този знаков код на модерния геноцид определя 20-ти век. Не можеш да говориш за история и социални теории в Западна и Източна Европа не-експонирайки Холокост. А до какво води преекспонирането му – това също коментират Джъд и Снайдър, доколкото е съществено за политиката на съвременната държава Израел.

Книгата се появява в знаков момент не само за нашата страна, но и за състоянието на европейската общност, когато отношенията между либерализъм, неолиберализъм, консерватизъм, ляво и дясно, глобално и национално, демократично и авторитарно влизат в обострена фаза на ново предоговаряне. А EU общността бе родена сравнително скоро и то с обет за мир. В „Да мислиш двайсети век“ разговорът е между Тони Джъд, британецът от еврейски произход и коренякът американец Тимъти Снайдър като основният глас е на Джъд, а Снайдър е в ролята на интелектуален спаринг, задаващ въпроси и в много отношения насочващ посоките на мисълта. Казвам разговор, защото става дума именно за това – записан диалог, прераснал в книга.

Общото между двамата е, че са западни теоретици от водещи университети с впечатляваща експертиза и редки за средите си научни интереси към процесите от модерността в Източна Европа и природата на авторитарните режими в тази част от света. И понеже книгата е структурирана като диалог, а не като типичен научен труд, следващ характерната методология, затова е и много аналитично богата, разпростира се върху широк тематичен кръг и съдържа конгломерат от идеи и тези, които очертават всички важни обществени процеси, характерни за отминалия век. „Да мислиш двайсети век“ съдържа в себе си концептуални гнезда от други книги, вече написани или такива, които тепърва ще бъдат написани.

В думите на Джъд прозвучават наченките на основната дихотомна конструкция, разгърната и обогатена в изследване, което осем години по-късно ще четем в авторство на Снайдър (“Пътят към несвободата“) 2. В „Да мислиш двайсети век“ Тони Джъд трасира тезата за политиката на неизбежността като идеен аргумент за транснационалния поход на комунистическата идеология, както и за ролята на обикновените журналисти, които имат по-решаващи заслуги от интелектуалците и коментаторите за „..разкритията около това какво всъщност ставаше през първите десет години на днешното столетие“. По-късно Снайдър ще посвети с благодарност цялото си тревожно изследване „Пътят към несвободата“ на разследващата журналистика и ще развие в детайли тезата за политиките на вечността и неизбежността в либералното и в авторитарното общество, с много фактология и подкрепящи аргументи, в характерния му ерудитски почерк.

Четейки „Да мислиш двайсети век“ моят личен акцент е не толкова към първите, колкото към последните части на книгата, където Тони Джъд задълбочено, прицелено и откровено разгръща съжденията си за мястото на интелектуалния елит в осмислянето на събитията и защитата на демократична-етична парадигма, върху която е изграден постиндустриалния западен свят, с концепциите му за просперитет, свобода, социална държава и хуманистичен акцент. Признавам, че ценя тази книга заради многото споделени тези, които ми прозвучаха като отговори на актуални за мен въпроси, като например възможността високообразовани кръгове да бъдат привлечени от дълбоко нехуманни политически движения и да участват в легитимирането на тоталитарния дискурс, който далеч не в полето на идеите, а съвсем на живо върши престъпления.

Както и разбира се темата за ангажираността на интелектуалците към големите проблеми на съвремието им и дълга им към истината, обетът за немълчание, който високата култура имплицитно изисква от тях. Джъд и Снайдър разговарят надълго и нашироко за тези неща, връщайки назад историята на социалните теории в Европа и САЩ, и хвърляйки мост към днешния ден, което е и най-ценното в случая. Книгата е завършена през 2010 г., преди някакви си осем години.

„Питам се дали интелектуалците днес въобще са склонни или способни да формулират какво действително се случва в икономиката и в обществото?“, е въпрос на Снайдър към Джъд.

Обяснението на Джъд за дистанцирането и интелектуалната погнуса на образованите слоеве от икономическите злини и мизерията на малкия човек, в резултат от икономическия възход на индустриалното модерно общество, обхваща десетилетието след войната и по-късно през 70-те, когато елитите се фокусират повече в теоретизирането за политиката и икономиката, отколкото в етичните последици от развитието им върху обществата и отделния човек. Иначе казано – взират се технократично в механиката на системата, а не в хуманистичния и принос.

Истинността срещу високата истина

„През 1898г. малцина биха твърдели, че автентичността и абстрактната мисъл са по-важни от прякото ангажиране с истината. Да се ангажираш като интелектуалец, значи за разобличаваш лъжата. При следващото поколение да се ангажираш като интелектуалец значи да прокламираш абстрактни истини“.

Така Тони Джъд коментира разликата, която Снайдър прави между истинността в ежедневните пластове и абстрактната истина “…истинността е непривлекателна и сложна, докато високите истини изглеждат чисти и красиви“. Цялата 8-ма глава на книгата „Време за отговорност: Американски моралист“ е посветена на този много важен аспект на 21-ви век, който сме наследили от предходното столетие. Ролята на интелектуалците в обсъждането на важни за нацията и за етиката като цяло въпроси; как те се нагърбват с ключови теми, но и как понякога избират да не го правят.

„Ако иска да остави трайна следа интелектуалецът не може да се ограничи единствено с локално-провинциална тематика. От друга страна, светът всъщност представлява агломерация от локални пространства и който претендира, че се носи свободно над тях, едва ли би имал какво да каже за ежедневните реалности в живота на повечето хора. Гласът на френския интелектуалец, който няма какво да каже за Франция, рано или късно ще престане да се чува в тази страна – и дори в Америка гласът му постепенно ще заглъхне.“

е тезата на Джъд, която изяснява убедеността му, че всеки който „сериозно иска да промени света трябва да се движи в този среден регистър между локалния детайл и глобалната теория.“ Голямото място, което разговорът на Джъд и Снайдър отделят на ролята на мислителя в дебатите на публичния живот е в логична връзка с другите теми за големите идейни противопоставяния, генезиса и разгръщането на левите и либералните идеи, провала и възхода на техните теоретици и на политиците, които ги пускат в употреба. Затова и в края на книгата е размисълът за погледа оттук нататък. Защото, ето, двайсети век е вече осмислен и изговорен с грешките и престъпленията си, с моралното лицемерие дори (избралия да мълчи пред настъпващия фашизъм в Европа Жан-Пол Сартр през 30-те години, за което по-късно осъзнава вина). Тогава какво място отрежда днешният ден на мислещите хора, интелектуалците и на техния дълг към истината?

„Какво трябва да е важно за нас днес?“

пита Джъд след като сме си дали сметка за пътя, който човечеството е изминало от късния XVIII век до настоящата икономическа и индивидуална свобода, мащабните идеи за върховенството на правото и личността, които са извоювани и трябва тепърва да бъдат защитавани. Как? Като се опазват институциите, нормите, законите и практиките, които въплъщават тези мащабни цивилизационни модели на свободните общества, е отговорът на изследователя на 20-тото столетие, определящ себе си по-скоро като аутсайдер в академичния исторически мейнстрийм в своето време и в своята среда.

И затова повече от актуален е Тони Джъд, когато ситуира образа на съвременните мъдреци (хората, които се предполага, че знаят нещо) и начина, по който те участват в свръхважните морални дебати на времето си. Как могат или не могат да повлияват на обществените процеси, да останат независими мислители. Какъв трябва да бъде езикът им. Как да се опазят от културата на страха.

„..задачата на интелектуалеца е да разкрие истината. Да я извади на бял свят и след това да обясни защо именно това е истината.“, казва Джъд и посочва преминалите в отсрещния лагер – „Вместо да задават въпроси, те се държаха така, сякаш задачата на интелектуалеца е единствено да предлага основания за действията на не-интелектуалците.“

Тези думи са изговорени между 2009-2010г., когато президент е още Обама и по повод реакциите към военните намеси на САЩ, обаче звучат като казани днес, все едно къде в Европа. И е наложително да бъдат чути сред огромния грохот на социалните мрежи и буйните медийни реки, в които публиките на 21-век се носят почти в несвяст с бърза скорост, дистанцирани една от друга и с малко легитимни пристани на действително трезво разбиране за ставащото около тях.

Тони Джъд, В сътрудничество с Тимъти Снайдър, “Да мислиш двайсети век”, Издателство Колибри, София, 2018г.
Тимъти Снайдър, “Пътят към несвободата”, Издателство Обсидиан, София, 2018г.