Котарачево и Мутамячево

Истории с котаци инженери

От Лазко Велков (6 години)

Понякога ние големите просто трябва да се смирим, да замълчим, да затворим очи и да се хванем за ръката на дете. Да му позволим да ни отведе там, от където идва то – от света на въображението, най-лъчистото кътче на човешката душа. Там ще видим гмуркащи се котараци и летящи сини жирафи. Ту ще се появяват, ту ще изчезват чудновати машинарии. Ще пристъпваме редом до него с окрилени сетива, а край нас самата Magna Magica ще прожектира своите чудни видения. От време на време ще срещаме оживели образи от Царството възрастните. Времето за пътешествие до цветния свят е много кратко – само докато децата ни пораснат. Някой ден порталът към чистата радост ще се затвори, затова никога не отлагайте това пътуване.

Добре дошли в Мутамячево

Мутамячево е едно малко градче, в което живеят котараци. Всички котараци са винаги много заети. Винаги чертаят нещо. Размишляват, работят, пазят си реколтата, поливат, посаждат, гледат телевизия, поддържат си тока без електрическа връзка и елекроцентрали. Имат едно грамадно колело. Енергията от колелото се предава към един компресор, той прави това-онова и превръща енергията в електричество. То минава по едни подземни кабели и после се събира в един акумулатор и така Мутамячево си има енергия. В Мутамячево има само един почивен ден в седмицата. През останалото време котараците толкова много работят и чертаят, че мозъците им са като механизми на часовници. Докато мислят и чертаят, имат някакви странни видения за миналото и бъдещето.

В Мутамячево рано-рано излизат, за да работят след пропяването на първи петли. Работят чак до осем часа и като си свършат работното време се прибират вкъщи, изпиват един топъл чай и излизат навън. Измерват разстоянието до пързалката и отиват да се спуснат по нея. Това е през зимата. Измерват дали имат достатъчно гориво за шейните си, които се движат на газ, бензин и електричество. Проверяват ауспусите, снабдяването с електричество, крушките на лампите и спирачките и механизма на шейните. Правят тези проверки на шейните, защото през 1820-та година първата електрическо-бензиново-газова шейна в Мутамячево се е взривила, заради тежка повреда в електрическите акумулатори.

Котараците в Мутамячево си лягат чак в полунощ, по-скоро три минути след края на полунощ и спят до два часа, защото техните петли са много раннобудни. Когато стане три часа, петлите започват да кукуригат и така съобщават, че два часа е вече минало и котаците трябва да стават за работа в земеделието, за да лекуват други котенца и други работи.

Всяка вечер за вечеря в Мутамячево има месо, както и за обяд и за закуска. Котараците в Мутамячево винаги си пийват чая и кафето на тъмно, когато са сами. Те само от време на време мислят, че Дядо Коледа не съществува, но иначе мислят, че съществува. В Мутамячево правели доста силни инхалатори и ако някой е болен, веднага с бързата си линейка го закарвали до единствената болница в Мутамячево. И веднъж през 1950-та година направили една машина на времето. Сложили механизми, зъбни колела, стрелки, батерии, клечки за зъби, въздушни капсули, с които успявали да дишат. Тази машина до ден днешен е жива, само с нужда от малко поправки. Има двигатели с вентилатори, самолетен механизъм, 330 батерии, колелца и таймери. И котараците, които управлявали тази машина на времето, били трима и всеки от тях носел един шлем, и за да дишат ползвали маска на инхалатор от въздушната капсула.

Много често котараците правели ремонти. Викали и полиция, защото в Мутамячево, въпреки че било едно малко градче, имало много крадци и хулигани. Тези крадци са дошли от други градове и селца. Понеже умният човек, който е дошъл при котараците през 2000 г. ,тях не ги е посетил и те не знаят как да си печелят пари и затова са започнали да крадат. Селцата и градчетата, от които идвали крадците са казват Лапар, Маупляс и Намръщена муцуна. През деня котараците в Мутамячево си слагат едни гащеризони. Нивите и градините им са навсякъде, дори извън градчето и всеки ден ги прекопават, дори през почивните дни. Те дори през почивния ден много, много работят и си почиват по един път на всеки пет часа, и планират нови изобретения, пишат, размишляват…

Човекът, който дошъл през 2000-та година ги научил да броят до сто, показал им как да си прекопават нивите и никога да не мързелуват, а да работят, да споделят с останалите и постоянно да изследват. Той бил изследовател. Казал им постоянно да изследват и постоянно да учат. В Мутамячево изучават география, математика, наука, инженерство, умножаване, строене, астономика. Учат и за микробите, как се прави хартиено самолетче и как се сглобяват различни неща. Ето това учат. Всички котараци в Мутамячево много, много обичат да учат. И вместо, когато мислят, да се чешат по главата, те се чешат по носа като Петсън от книжката за Петсън и Финдъс.

Графика: Liberalarts

Колите в Мутамячево имали по петстотин хиляди конски вата и можели да изминат пет километра в секунда, и нямало равни на тях. Нещата, с които се захранвали постоянно се връщали. Те били възобновяеми. Колите им имали оръдия. Задвижвали се от пара, дърва, вода, огън и въздух. Двигателите им имали по осем бутала и били много луксозни. Отоплението било силно. Вентилаторът, който произвеждал студеното охлаждал приятно. Седалките били хубави и луксозни. Имало щипки на предната седалка, които ти хващат таблета и ти дават да натискаш бутоните му, за да ти е по-удобно. Имало и една щипка на задната седалка, която, когато свършиш, ти взимала таблета, слагала го върху багажника и там се появявала една дупка изневиделица, таблетът ти пропадал в нея и отивал в багажника. А когато ти потрябва отново, там имало още една щипка, която ти го дава отново. Котараците в Мутамячево много, много мечтаели да направят по-мощна дори от тази машина на времето, която е с тримата котараци, за да пътуват още по-напред и по-назад във времето. И си мечтаели за най-мощната подводница с 80 торпеда, за да се защитават. И мечтаят още и да станат най-големите инженери в света.

Приветстваме ви в Котарачево

Котарачево е едно малко, малко градче. Сградите там са мънички и очупени, докато в Мотамячево са много здрави и циментирани. В Котарачево изобщо не са работливи. Само си седят вкъщи и гледат телевизия, слушат кратка музика и си лягат в седем часа. Правят един малък кремвирш за вечеря, а ако имат семейство, го разделят на три парчета. Най-малкото за детето, най-голямото за бащата, а средното – за майката. Те правят робо-торнадо кремвирш, с крила, които са много мощни и работят с 3 батерии A+ . В Котарачево са направили сделка за тези батерии – Мутамячево да даде батериите срещу най-мощния акумулатор на Котарачево. Котараците в Котарачево спят на всеки пет минути. В Котарачево са мързеланковци, заради един много, много дебел човек, който дошъл при тях през 2000-та година и им казал да не слушат останалите, а само да си почиват и да не си почиват от почивката, защото ако си починеш от почивката, това означава да започнеш да работиш. Този дебел човек не бил изобщо умен, но той си мислел, че е най-умният на света.

Паниците на котараците в Котарачево били много хубави за тях. Иначе, на котараците в Мутамячево не им харесвали. В Мутамячево повече разбирали кое е красиво. А на паниците на котараците в Котарачево имало един черен котарак, който си клати главата и се усмихвал с ниски вежди от кафявата си паничка. На котараците от Мутамячево не им харесвали, защото били много грозни. Котарачево се възмущавало, че Мутамячево не харесвало техните паници, докато паниците на Мутамячево били бели, с едно котараче като тигърче, което се усмихва на сивата си паничка. А това котенце, нарисуваното, било с жълти очички и на райета като тигърче. Котараците в Котарачево спели от двайнет часа вечерта, чаааак до седем часа сутринта. И много обичат да се глезят и някой да им чете книжки. През деня котараците в Котарачево си играят с щорите на прозорците и спят на всеки пет минути, и не спират да ядат, нищо не споделят, само мислят за себе си и нищо не правят. Колите им изоооооообщо не са мощни.

Котараците в Котарачево учат само как да ядат трохи и как да хвърлят парче плат. Нищо друго не учат и постоянно стоят на компютъра и понякога стоят толкова дълго, че заспиват и слюнката от устата им отива на бутоните и на мишката. В Котарачево правят само по едно пакетче шунка на месец, по едно пакетче кремвирши на месец и по една бутилка вода на месец. Толкова са мързеливи във фабриката на Котарачево. Но някои производители в Котарачево не знаели какво е мързел и какво е работа. Но така е било само с производителите на бисквитки. Те произвеждали по пет реда бисквитки на ден. Други производители на бисквитки пък правели четиринайсет реда бисквитки на ден. Топвали ги в една вана, пълна с глазура. Потапят ги там и очистват ненужната глазура и се получава една бисквитка. След това слагат бисквитката отново в пещта и всичко е готово. Котараците в Котарачево мечтаели да станат супер герои, със сили, с лазерни очи, със супер скорост, да могат да летят и със супер мускули. И постоянно, през цялото време преди да имат супер мисия, да мързелуват.

Историята на един котарак от Мутамячево, който стана част от екипажа на подводница

Веднъж котаракът Макси се боксираше с мен и ми хрумва той да бъде от екипажа на моята подводница. Моята подводница беше такава с едни странични модули. Най-отзад е машинното. Там работи Виктор. Поддържа електричеството, дървата, бензина, газа и се справя с всички магнитни полета, огънчета, напрягащи сили, защото той е свикнал там да работи и още когато бяхме заедно в детската градина му казах, че го наемам в подводницата. А пък Мярмошев, който работи в съседния модул, работи в кухнята и често за вечеря, закуска и обяд има кюфтенца. Мярмошев в кухнята си живее живота, а от време на време му позволявам да си взема от кюфтенцата, а особено на вечеря му позволявам да лапа колкото иска. Теодор включва автонаблюдателя, който гледа за всяка опасност – други подводници, кораби, самолети. И Тома също така изстрелва торпедата. Аз управлявам цялата подводница.

Давам заповеди и всички са длъжни да ги изпълняват. Е, ние с Теодор се договорихме така – ако аз кажа нещо на Теодор, той го изпълнява, ако той нещо каже, аз го изпълнявам. Ако увеличавам или намалявам скоростта, ще заповядам на Виктор да увеличи или намали броя гориво, което използваме. Когато нещо се развали в машинното, Виктор вика Дани да поправя. Дани е механик в подводницата. Работи близо до машинното отделение на Виктор. Дани има едно такова, от което крал Артур си е извадил меча и нищо повече. Има и един дървен чук и с него чука болтове навътре, разбива ненужните неща и си има пет отвертки с различен размер и различни крайчета. Има шкафчета за инструменти, в които има гаечни ключове, винтове, гайки..Все пак на един механик са му нужни такива неща. Има резби също, има и резервни части за вътрешната част на подводницата и… така. Има специален уред за нагряване, с който Дани, ако са ни свършили резервните части, ще изковава нови резервни части.

А котето Макси работи в стаичката зад мен, в която той подслушва. И там винаги е с лапа на слушалката и всеки от нас се опитва да пази тишина, защото ако не пазим тишина, Макси няма да може да чуе кораби в далечината, кораби подводници изобщо каквато и да било заплаха – самолетоносачи, бойни хеликоптери, танкове анфибия… И така може да ни потопят за нула време. Особено докато спим. Затова, докато спим слагаме автонаблюдателя. Автонаблюдателят има една аларма и една светлинка. Ако автонаблюдателят види нещо, ще го предаде на алармата, а тя ще свири толкова силно, колкото моя будилник. Ще скочим от окойките си и веднага ще отидем на местата си и ще мислим какво да действаме.

Макси идва от град Мутамячево, улица „Котешки уши“. И го избрах за радист, защото има чудесен слух. Понякога разбира, че идвам при него и познава това, защото ми чува стъпките. Давам му да променя честотата без заповеди, защото той все пак е моето коте и си го обичам. Настаних го до моята стаичка, за да се чувствам близо до него. А моята стаичка е тясната кабина. Там, ако видя някоя рибка няма да се почувствам самотен, но иначе ако виждам вода и само вода, ще се почувствам много самотен. В подводницата, когато не виждаме от перископа никаква заплаха, а Макси не чува нищо, ако е вечеря, ще се навечеряме, ще играем шах, домино, черен петър, война, плейстейшън 4, табла също. Ще говорим, ще се веселим, ще говорим, че вечеряме, ще обядваме и ще закусваме. И така ще бъде нашият цикъл. Макси, котето от Мутамячево, попадна на подводницата когато аз веднъж му казах:

„Макси, време е да започнем да се изучаваме за подводница. Аз планирах ти да си радист. За къде без теб. Без теб подводницата ни ще бъде потопена.“ Почнах да изучавам Макси в един басейн и му казах: „Макси, не можеш без този тест. Без този тест, ако ни потопят, ще оглушееш. Трябва да си поемеш дъх и да се опиташ да стоиш над водата и да доплуваш до лодката, докато ние гребем с греблата.“

Макси се справи добре. Понеже не обичаше водата, Макси сериозно се опитваше и си казваше:

“Искам възможно най-бързо да стигна до лодката. Само за пиене искам вода, но не и да се потапям в нея“.

И бързо-бързо стигна до лодката. Само за шест секунди. И му казах:

„Браво, Макси, успя да изпълниш този тест. Сега е по-трудното – да бъдеш радист.“ И му казах: „Макси, трябва да запомняш звука и честотата на слушалките. Като часовник е. Ако искаш да чуваш на много висока честота, трябва онази бяла черта на врътката да отиде след правия хоризонтал. Максималната честота е едно, ако искаш малко по-малка честота – един сантиметър след едно. И така – чак до дванайсет. Сантиметър по сантиметър.“

И го научих в кой момент и кога да решава дали пуска хидрофоните или да не пуска хидрофоните. Той се справи. И след това го поканих в подводницата. И когато я погледна, направи една крачка на моста и припадна. Аз го хванах, за да не цопне. Хванах го, както го хващах, когато бях на пет и половина години. И го внесох в подводницата, сложих го на неговото място и му сложих одеалце, защото навън беше студено. После имаше следобедна закуска. Говорихме си, смеехме се правехме наздравици, ядяхме кисели краставици, спагети и супи, чинии с зеленчуци. След това си отидохме на поста и тръгнахме от базата, заедно с един малък конвой. Котараците и котараните в единствените кули на нашата база гледаха какво се случва и ни навигираха. Това беше първият ден на Макси в подводницата ми.

Текстът е в автентичния си вид, така както е записан под диктовката на автора, който притежава таланта да измисля сюжети в реално време, докато скача от столове и дивани. Редакторът на LiberalArts има принос само за правописа, пунктуацията, заглавието и оформянето на вътрешните заглавия. Бе истинско удоволствие да се работи с този млад разказвач на истории.