О, тези са математици!

Ние никога не говорим с тях*

Концепцията за враждуващите култури придобива популярност в края на 50-те години, когато физикът по образование, но писател по призвание Чарлз Пърси Сноу (1905 г. – 1980 г.) публикува своята знаменателна лекция. В нея най-общо очертава границите на два мисловни архипелага, разположени в идейното пространство достатъчно нашироко и достатъчно отдалечено, за да не си говорят помежду си. Интелектуалците или литераторите и хуманитаристите заемат едната плоскост, оградена с дебела стена от многовековен снобизъм . Другата сфера е запазена територия за учените от природните науки – хора, в чиито глави са пълни с формули и не разбират нищичко от поезия.

Лекцията озаглавена „Две култури“, придобива публичност през 1959г., осветява подмолното разделение и му дава име. В нея Сноу обявява, че интелектуалният живот на цялото западно общество се разделя на две поляризирани групи. Едните смятат, че приложните науки са занимания за мозъци от второ качество. Другите са убедени, че Дикенс е върхът на литературната непонятност, а четенето му за досадно. Тезата на Сноу в онези години прозвучава гръмко, посочва с пръст разкола и възбужда дискусии що е то образованост, що е култура, какво е интелигентност и кой може да се нарече интелектуалец. Дали световно известният писател е интелектуалец, колкото и един професор по физика, направил научен пробив в своята област?

Чарлз Пърси Сноу, снимка: alchetron.com

По-късно ще се появи терминът „третата култура“, който ще приюти под широката си сянка групи от учени, които чрез академичната си кариера или с изследователската си работа показват, че архипелазите могат да се слеят в общ културен хиндерленд, в който все пак има синергия. Сред тях се оказват и хора от индустрията, които нямат хабилитации, но са високообразовани визионери, изключителни умове – онези, които реално пораждат иновациите. Възможно е да създаваш технологии, да си чел и мислил върху Аристотел, и да обичаш сонетите на Шекспир. Или дори да си завършил колежа с научна степен по математика, а после да  развиеш професура по философия или когнитивни науки.

Концепцията за третата култура стори зад популярен онлайн проект като Edge.org, който обединява изявени умове в САЩ и Европа в репликата

Ние никога не говорим с тях

Концепцията за враждуващите култури придобива популярност в края на 50-те години, когато физикът по образование, но писател по призвание Чарлз Пърси Сноу (1905 г. – 1980 г.) публикува своята знаменателна лекция. В нея най-общо очертава границите на два мисловни архипелага, разположени в идейното пространство достатъчно нашироко и достатъчно отдалечено, за да не си говорят помежду си. Интелектуалците или литераторите и хуманитаристите заемат едната плоскост, оградена с дебела стена от многовековен снобизъм . Другата сфера е запазена територия за учените от природните науки – хора, в чиито глави са пълни с формули и не разбират нищичко от поезия.

Лекцията озаглавена „Две култури“, придобива публичност през 1959г., осветява подмолното разделение и му дава име. В нея Сноу обявява, че интелектуалният живот на цялото западно общество се разделя на две поляризирани групи. Едните смятат, че приложните науки са занимания за мозъци от второ качество. Другите са убедени, че Дикенс е върхът на литературната непонятност, а четенето му за досадно. Тезата на Сноу в онези години прозвучава гръмко, посочва с пръст разкола и възбужда дискусии що е то образованост, що е култура, какво е интелигентност и кой може да се нарече интелектуалец. Дали световно известният писател е интелектуалец, колкото и един професор по физика, направил научен пробив в своята област?

Чарлз Пърси Сноу, снимка: alchetron.com

По-късно ще се появи терминът „третата култура“, който ще приюти под широката си сянка групи от учени, които чрез академичната си кариера или с изследователската си работа показват, че архипелазите могат да се слеят в общ културен хиндерленд, в който все пак има синергия. Сред тях се оказват и хора от индустрията, които нямат хабилитации, но са високообразовани визионери, изключителни умове – онези, които реално пораждат иновациите. Възможно е да създаваш технологии, да си чел и мислил върху Аристотел, и да обичаш сонетите на Шекспир. Или дори да си завършил колежа с научна степен по математика, а после да  развиеш професура по философия или когнитивни науки.

Концепцията за третата култура стори зад популярен онлайн проект като Edge.org, който обединява изявени умове в САЩ и Европа в общ разговор например за…бъдещето на обществата. Каква по-подходяща тема за група умни глави? Самият създател на тази платформа – американецът Джон Брокман, разбира се, е наясно с  идеите на Сноу за двете култури. Цялата му дейност, включително и теоретична, е в подкрепа на хибридизацията и достигането до трета, междинна конгитивна територия, в която хуманитаристиката разговаря пълноправно с точните науки по въпроси, засягащи човека и неговото битие.

Всъщност, когато през 50-те британецът Сноу чете своята лекция, той не смята идеята си за оригинална. Твърди, че тя само огласява групова рефлексия; нагласи, забелязани от мнозина. Но моментът, в който това разделение е станало толкова осезаемо и нетърпимо е знаменателен. Следвоенното десетилетие в Европа и в САЩ е време на технологичен подем. Научните и техническите лаборатории в университетите работят под пара и се нуждаят от изчислителна мощ. Развитите нации добре са осъзнали потенциала на технологиите след Втората световна война и дават ярка зелена светлина на инженерните си амбиции. През 50-те и 60-те години на два континента работят големите умове в изчислителните науки, които имат сериозни приноси и поставят началото на днешната дигитална среда. Ето защо разговорът поет от Сноу не е неочакван, той е в много адекватен контекст, но ако слушаме внимателно, няма как да не забележим нескрития уклон на британския физик.

„Настроението на единия полюс става антинастроение на другия. Ако учените носят бъдещето в костите си, тогава традиционната култура реагира, като че не иска бъдещето да съществува. Западният свят е ръководен от традиционната култура и напорът на науката в съвсем слаба степен намалява нейното господство.“

Така изглеждат нещата за Сноу в началото на 60-те. Четейки го разбираме, че учените смятат НЕучените (т.е. – литераторите, хуманитаристите) за равнодушни и недалновидни към съдбата на човечеството, мизантропи, потопени в интелектуална трагика, които създават климат, изключващ социалната надежда. Другите пък от своя страна упрекват учените за техния непремерен, направо срамен оптимизъм /утопизъм/ и непреклонна вяра в прогреса, който прави живота на хората по-добър и никога нищо не се обърква. Чия страна заема образованият в точните науки Сноу, но междувременно и автор на няколко художествени текста? Ето какво казва той:

„В морално отношение те (учените) въобще са най-здравата група интелектуалци, които имаме; в самото ядро на науката съществува един морален компонент…“

Струва ми се че 21-век се кани да подложи това на сериозна проверка. Възможно е дигиталната експоненциалност да се окаже болезнен тест за научната нравствена устойчивост, за която Сноу така убедено говори. Предстои да видим. Но за едно със сигурност е бил прав преди повече от половин век, когато настоява, че:

„хората трябва да разберат какво всъщност представляват технологията и техниката, какво могат и какво не могат. Такова разбиране е необходима част от образованието на XX век.“

*Репликата “О, тия са математици! Ние никога не говорим с тях.” е на ректор от Кембридж, когото Ч. П. Смит цитира, разказвайки за сконфузно провален опит за непринуден светски разговор между трима математици.

Всички цитати са от сборника “Двете култури”, Чарс Пърси Сноу, Издателство на Отечествения фронт, София, 1983г.бщ разговор например за…бъдещето на обществата. Каква по-подходяща тема за група умни глави? Самият създател на тази платформа – американецът Джон Брокман, разбира се, е наясно с  идеите на Сноу за двете култури. Цялата му дейност, включително и теоретична, е в подкрепа на хибридизацията и достигането до трета, междинна конгитивна територия, в която хуманитаристиката разговаря пълноправно с точните науки по въпроси, засягащи човека и неговото битие.

Всъщност, когато през 50-те британецът Сноу чете своята лекция, той не смята идеята си за оригинална. Твърди, че тя само огласява групова рефлексия; нагласи, забелязани от мнозина. Но моментът, в който това разделение е станало толкова осезаемо и нетърпимо е знаменателен. Следвоенното десетилетие в Европа и в САЩ е време на технологичен подем. Научните и техническите лаборатории в университетите работят под пара и се нуждаят от изчислителна мощ. Развитите нации добре са осъзнали потенциала на технологиите след Втората световна война и дават ярка зелена светлина на инженерните си амбиции.

През 50-те и 60-те години на два континента работят големите умове в изчислителните науки, които имат сериозни приноси и поставят началото на днешната дигитална среда. Ето защо разговорът поет от Сноу не е неочакван, той е в много адекватен контекст, но ако слушаме внимателно, няма как да не забележим нескрития уклон на британския физик.

„Настроението на единия полюс става антинастроение на другия. Ако учените носят бъдещето в костите си, тогава традиционната култура реагира, като че не иска бъдещето да съществува. Западният свят е ръководен от традиционната култура и напорът на науката в съвсем слаба степен намалява нейното господство.“

Така изглеждат нещата за Сноу в началото на 60-те. Четейки го разбираме, че учените смятат НЕучените (т.е. – литераторите, хуманитаристите) за равнодушни и недалновидни към съдбата на човечеството, мизантропи, потопени в интелектуална трагика, които създават климат, изключващ социалната надежда. Другите пък от своя страна упрекват учените за техния непремерен, направо срамен оптимизъм /утопизъм/ и непреклонна вяра в прогреса, който прави живота на хората по-добър и никога нищо не се обърква. Чия страна заема образованият в точните науки Сноу, но междувременно и автор на няколко художествени текста? Ето какво казва той:

„В морално отношение те (учените) въобще са най-здравата група интелектуалци, които имаме; в самото ядро на науката съществува един морален компонент…“

Струва ми се че 21-век се кани да подложи това на сериозна проверка. Възможно е дигиталната експоненциалност да се окаже болезнен тест за научната нравствена устойчивост, за която Сноу така убедено говори. Предстои да видим. Но за едно със сигурност е бил прав преди повече от половин век, когато настоява, че:

„хората трябва да разберат какво всъщност представляват технологията и техниката, какво могат и какво не могат. Такова разбиране е необходима част от образованието на XX век.“

---

*Репликата “О, тия са математици! Ние никога не говорим с тях.” е на ректор от Кембридж, когото Ч. П. Смит цитира, разказвайки за сконфузно провален опит за непринуден светски разговор между трима математици.

Всички цитати са от сборника “Двете култури”, Чарс Пърси Сноу, Издателство на Отечествения фронт, София, 1983г.